Едно от съществата промуши глава през прътите и погледна надолу към Писмир. Очите му бяха огромни, ала ясни и по странен начин интелигентни, а над тях се въсеха огромни рошави вежди.
— Поун! — възкликна шаманът. — Това е поун! От далечния изток, чак оттам, където ресните докосват Пода. Най-едрите същества на Килима. О, ако си имахме няколко такива под наша команда…
— Тия май са под моулска команда, като гледам — обади се Бейн.
Поунът го проследи с поглед.
Стигнаха ръбестите метални хълмове и влязоха под тъмен свод. Вътре ги поеха други, по-мургави моули.
Навлязоха в лабиринт от тунели. „Дум! Дум!“ — отекнаха чукове. Подминаха ги, навлязоха по-навътре и най-накрая стигнаха до слабоосветена зала с многобройни врати по стените. Отвориха една и ги блъснаха вътре.
Докато се търкаляха по влажния под, зад решетките се появи ухилената физиономия на Гормалийш, осветена от червената светлина на факлите.
— Насладете се на гостоприемството на нашите зандани, докато все още имате възможност. Скоро ще се отправите към мините. А там не ще има сън за вас. Ала и Фрей няма да ви застрашава!
— Ама те защо говорят така? — зачуди се Писмир. — Мелодрама и половина. Направо се шашнах, че не добави накрая и „хррр-хррр-хррр“.
— Гормалийш! — викна Бейн.
Моулът се появи.
— Да, низка измет?
— Низка измет! — тросна се Писмир. — Тоя има въображение колкото самун хляб!
— Когато се измъкнем оттук, ще те открия и ще те убия — рече Бейн със съвсем нормален тон, сякаш си бъбреха. — Смятах, че е редно още сега да ти го кажа. Не ми се ще да ми разправяш после, че не съм те бил предупредил.
Гормалийш отстъпи назад.
— Заплахата ти ме изпълва единствено с презрение. Хррр-хррр-хррр!
Писмир кимна ухилен.
— Знаех си, че рано или късно ще си го каже! — измърмори той под носа си.
Лежаха сред мрака и се вслушваха в далечния трясък на чуковете.
— Значи, това били мините — обади се Брокандо. — Значи, тук са докарвали моите хора. Метал да копаят.
— Тъй като слушам, не ще да са били само твоите — подметна Писмир.
Той лежеше вторачен в тъмното и се чудеше какво ли прави Глърк. Онази сянка може и да му се беше привидяла. А пък Снибрил… е, може пък наистина да е успял да изскочи, преди да рухне покривът…
Събуди ги грубо ръчкане с пика.
На вратата стояха двама моули и се хилеха срещу тях.
— Тия тримата са за мините, а?
— Тъй! — изръмжа някой отвън. Писмир наостри уши.
— Тоя е малко дребничък, а пък онзи, другият — изкуфял дъртак. Ама хайде да употребим първо дъртите, а?
— Я ги дайте да ги видим — чу се глас отвън.
Моулите сграбчиха пленниците и ги вдигнаха на крака. Огледаха ремъците, с които бяха вързани, а после ги избутаха в мрачната стая. Там стоеше вортгорн в бронзова броня — страховита гледка сред полумрака.
— Ей, вие, тъпоумни изроди! — изръмжа той на моулите. — Я вижте как са вързани! Ремъците ей-сега ще им паднат! — Той пристъпи напред и сграбчи Писмир за ръцете. Старецът се вгледа в кафявите очи — определено му бяха познати отнякъде. Едното око му намигна.
— Ама ние специално ги свързахме! — възмути се единият моул.
— Тъй ли? Я го огледайте тоя тогава!
Двамата моули се плъзнаха напред и застанаха от двете страни на вортгорна.
— Стегнати са като… — започна единият.
Вортгорнът протегна възлестите си ръце и сграбчи и двамата за косматите вратове. Гласът на моула премина в сподавено квичене. Вортгорнът събра ръце — те изпращяха доволно — и пусна шашардисаните зверове на пода.
Глърк свали шлема си.
— Е, ето ни и нас.
Не устоя и изтропа кратка джига пред облещените им зъркели. После отново нахлупи шлема.
— Ама нали те оставихме в Подкилимието!
— Ти как така си тук?
— Ама аз тебе ли съм видял? — възкликна Писмир. — Онова си бил ти, нали?
— Първо — безопасността. Занимателните разкази ще ги оставим за после! — рече Глърк.
Извади от пояса си нож и разряза въжетата. Поразтриха и съживиха изтръпналите си китки, а през това време вождът завлече стражите в килията и им тури ключа — макар че Брокандо не пропусна да посочи, че най-удобният момент да ликвидираш врага бил, докато той е в безсъзнание.
Глърк се върна с мечовете им.
— Гадни са, ама все е по-добре от нищо, опре ли до бой — рече той. — Я се опитайте да си докарате пленнически вид, че някой може и да ви види. Тука ги има всякакви. Може и изобщо да не ви забележат.
Глърк ги поведе, внушителен във вортгорнските си доспехи. На два пъти засякоха стражи-моули, които изобщо не им обръщаха внимание, докато не станеше твърде късно.