— Моулите няма как да не са ги чули — рече Писмир.
— А, няма значение — отвърна Глърк. — Поуните са решили да си ходят.
— Искаш да кажеш, че са могли да си тръгнат оттук, когато си искат? — Брокандо гледаше как огромните животни се изнизват от яслите в спретната колонка.
— Когато Вортгорните управлявали това място, на тях тук им харесвало — заразправя Глърк. — Те харесва работи, дето намира интересни. Моули вече не им интересни. Те тях не харесва. Аз мисля те мисли ние интересни.
— Виж сега, Глърк — сопна му се Писмир. — Не че искам да ти кажа, такова де, че си падаш тъпичък, ала не мисля, че би могъл да научиш толкоз бързо цял език, и че всичкото това си е…
— Ама аз не съм го научил — ухили се самодоволно Глърк. — Аз си знаех предварително какво да очаквам тука.
— Ама как…
— Стига дрънкали сме, хррр-хррр-хррр — рече Глърк. — Ще ти кажа по-късно. Между другото, дръж себе си учтиво. Тя ми каза, че много добре разбирали хората.
— Не ми се вярва — заинати се Писмир.
— Прррр! — рече един поун право в ухото му.
— Това значи, че те смятат за интересен — обясни Глърк.
— А пък коя е тая „тя“? — настоя Писмир.
— Скоро ще ти кажа — отвърна му Глърк. Тайничко се радваше на самия себе си. Цял живот все Писмир всичко знаеше по-добре от него. Беше страшно приятно и ти поне веднъж да си господин Всезнайко.
В края на пещерата имаше дебела бронзова врата. Първите два поуна минаха направо през нея, както си беше затворена, и я изтръгнаха от пантите. Стадото се изниза навън и препусна в тръс. Акретонг дръпна напред и застана начело.
Той протръби сигнал и Поуните минаха в галоп. Бяха тромави и смешни — до момента, в който се усетиш, че тия грамадански подрипващи топки биха минали и през къща, без изобщо да я забележат.
На гърба на Акретонг и четиримата се кандилкаха като грахови зрънца в огромно гърне. Писмир забеляза, че ги преследва галопираща моулска потеря. Към тях всеки миг щяха да полетят копия. И Акретонг май ги бе видял, защото изрева като стреснат тромпет.
Три поуна се отделиха от стадото и се обърнаха. Моулите изведнъж осъзнаха, че не преследват избягало стадо добитък, а…
Писмир се изправи на крака в седлото.
— Сгазиха ги!
— Какво? Скочили са отгоре им? — вдигна глава Брокандо.
— Не, просто… минаха през тях.
— Те мразят Моулите — обади се Глърк. — Мразят ги повече от всички други. Смятат ги за крайно безинтересни.
Пред тях се виждаше сводът, обкръжен от развълнувана тълпа моули и вортгорни.
— Ама те само да пуснат тая платформа, и край с нас! — завайка се Писмир.
— Няма да я пуснат! — ревна Глърк. — Той я задвижва.
И чак тогава забелязаха огромния механизъм с въртящо се колело зад портата. В него беше впрегнат поун. Неколцина моули го шибаха с камшици и го ръчкаха с остени. Ала той не помръдваше и тръбеше ли, тръбеше. Акретонг ревна в отговор.
— Сега ще го измъкнат оттам — продължи Глърк. — Между другото, ъъ… какво беше… а, да. Те мразят острите неща повече и от Моулите, тъй че трябва да внимаваме с тия копия и разните му там…
Няколко поуна се метнаха към колелото и разпиляха Моулите като шикалки. Тежките им челюсти щракнаха край решетките. Поунът в клетката се измъкна на свобода, поспря се да стъпче двата моула, дето го бодяха най-усърдно от всички, и скочи през портата.
— Те са луди! — възкликна Писмир. — Платформата няма да ги издържи!
— Ще видим — рече Глърк, щом под тях заскърца.
Останалите поуни се струпаха зад тях и Писмир забеляза, че макар и постоянно да кривваха, за да стъпчат някой моул, избягваха търчащите вортгорни. Вортгорните явно все още им бяха поне мъничко интересни.
Очакваше платформата да се разцепи под тежестта на Поуните. Не че се разцепи, ала нещо над тях рече „Дръннн!“ и останките от колелото се завъртяха бясно, докато накрая то се превърна в размазано петно. Веригите изпищяха върху скрипците. Стената се втурна презглава край тях. Само Глърк си седеше най-спокойно. Даже и Писмир се бе сгърчил на седлото. Веднага щом удареха земята, щяха да се размажат на пихтия — знаеше си го. Брокандо се просна и захленчи, стиснал клепачи. Дори и Бейн бе оклюмал и се беше подпрял, готов да посрещне шока от удара.
Тъй че само Глърк видя как Поуните взеха да скачат от платформата един по един. Разпериха крилца. Те бяха твърде малки, че да задържат Поуните във въздуха, ала вършеха работа. Поуните пляскаха бясно с тях и се спускаха леко надолу сред космите.
Щом на платформата остана да тежи само Акретонг, тя забави ход и накрая тежко тупна върху праха. Акретонг се затътрузи встрани, а останалите поуни взеха да тупат между космите като зрели круши.