Кулейна се обърна и се усмихна. Сякаш цялата поляна се усмихваше заедно с нея. Промяната беше много рязка и драматична.
— Та, ето ви и вас — рече тя. — А сега трябва да ми разкажете приключенията си. Знам, че точно така и ще направите, защото си спомням, че го направихте. Елате с мен. Там има ядене.
Домът на Кулейна се намираше на другия край на полянката — или един от нейните домове. Не беше нищо повече от изтъкан от прах навес, опнат върху няколко пръта. Нямаше ни стени, ни врати, нито пък ров или ограда да я пазят нощем; нито се виждаха следи от огън. Над навеса висеше огромно гнездо на Химетори. Тварите кротко събираха прашец и дремеха наоколо.
Щом Глърк и останалите ги доближиха, те зажужаха ядно и се издигнаха над гнездото в бесен рояк. Четиримата приклекнаха и закриха лица с ръце; най-накрая Кулейна подсвирна.
Създанията послушно се втурнаха над главите им към дома си сред космите. Глърк мерна дългите им остри жила.
— Изпрати ги обратно! — прошепна припряно Брокандо. — Само им свирна, и веднага я послушаха!
На пода под навеса имаше купчина плодове и няколко паници, пълни със зелена течност.
— Това и преди съм го ял — обади се Глърк. — Мъзга от зелени косми. Веднага те оправя!
Седнаха. Писмир се размърда неспокойно и Кулейна му се усмихна.
— Я си кажи какво мислиш — подкани го тя. — Спомням си, че го направи. Няма как да не го кажеш.
— Уайтите не трябва да разкриват на хората бъдещето! — изстреля Писмир. — Това всеки го знае! Те никога не го разкриват! За хората е твърде опасно да знаят какво ги чака! Всичко това е…
— Спомням си, че точно тук те прекъснах — обади се уайтката. — Да, знам правилата. Те са точно това — правила и нищо повече. Чисто и просто правила. Писмир, аз не съм досущ като останалите уайти. Да си чувал някога думата… тунорг? Знам, че си я чувал.
— О, да — това са такива уайти, които могат да помнят и неща, дето… Ох! Да си призная честно — Писмир изглеждаше потресен, — аз си мислех, че това е само легенда. Мислех си, че туноргите са чудовища.
— Да, това си е само легенда. Което не означава, че тя не е вярна. Правилата не важат за мен. Те са си правила и нищо повече. Не е задължително правилата винаги да важат… те не винаги важат. Не че ме е много грижа за градовете. Ала всички тези катастрофи и разрушения навред по Килима… Това коване на бронз, потъпкване на праха…
Тя разтърси глава.
— Не. Това не бива да става. Утре ще отидете в Уеър преди Моулите да са напуснали Джеопард. Ще има битка. Вие трябва да победите. Няма да ви кажа как. Ала трябва да победите. Междувременно, тази нощ можете да преспите тук. Не се страхувайте. В моя дом не идва никой, когото не очаквам.
— Не — обади се Бейн. — Аз трябва да знам: ти защо ни помагаш? Уайтите помнят всичко, което се е случило и ще се случи. Ала не го казват. Ти с какво си по-различна?
Кулейна наклони глава на една страна.
— Чуваш ли ме? — настоя Бейн.
— Чувам те. В момента си спомням какво ти отговарям. Да, сега си го спомних. Съществуват толкова много, нали разбираш, толкова… — тя се изправи и се поотдалечи от тях. После се обърна. — Писмир трябва да го знае. Понякога, много, много рядко, толкова рядко, колкото се срещат и снарговете-албиноси като моя, се ражда уайт, който е различен, толкова различен от другите уайти, колкото те от вас. Нали разбирате, ние помним… всичко.
— Всеки уайт го помни — подхвърли Бейн.
— Не — възрази Кулейна. — Те помнят само онези неща, които ще станат. Ние помним и нещата, които биха могли да станат. Аз помня и какво ще стане, ако не победите. Знам всички вероятности. Когато едно нещо стане, не стават милион неща. Аз ги изживявам всичките. Помня и как побеждавате, и как губите. Помня ликуването на Моулите, помня и вашето. И двете за мен са истина. За мен и двете са се случили. Уайтите, моите братя и сестри, помнят само нишката на историята. Ала аз помня и всички онези нишки, които никога не се втъкават в нея. За мен всички възможности са истински. Аз живея във всичките.
— Ама защо? — упорстваше Бейн.
— Все някой трябва да го прави. Инак те никога не биха могли да се случат.
Тя пристъпи в сянката. Чуха гласа й. Сякаш идваше нейде много, много отдалеч.
— Нищо не се случва задължително. Историята не е нещо, което изживявате. Тя е нещо, което вие създавате. Едно решение. Една личност. В нужния момент. И най-най дребното нещо може да промени нещата. Всичко може да се промени.
Гласът заглъхна. След малко Бейн се вдигна на крака — чувстваше се много по-тромав — и надникна в сенките.