— Отиде си.
— Чудя се дали изобщо може да се намира само на едно място — рече Писмир. — А сега какво ще правим?
— Лично аз смятам да спя — рече Глърк. — Не знам за тебе, ама за мене беше тежък ден.
Бейн се буди на няколко пъти с мисълта, че чува крясъци и трясъци във вятъра, ала щом наостреше уши, те заглъхваха.
Писмир сънува сън. Видя косми, прекършени и наведени, все едно клатени от силен вятър, и сиянието на десет хиляди очи — зелени, червени и бели, и силуета на Кулейна — вятърът дърпаше косата й, а тя скиташе сред изпълнения с шум мрак и изживяваше всичко, което би могло да бъде, и ще бъде, и е било.
Глърк сънува стройни тела, промъкващи се пъргаво през шубраците. Преминаха и след тях Килимът сякаш оживя. Като цопване в чаша — вълничките се разбягваха все по-надалеч и ставаха все по-големи. Дълбоко в подземните пещери се будеха с вой спящи чудовища. Съзря Тимбрул, простиращ се далеч зад Лакоолм — огромен сребърен купол. Видя сиянието край уайтите — копаеха лак в Лакоолм, а из пещта им извираха пламъци.
В съня си той се носеше сред нощните косми като дух, и най-накрая стигна Безкрайната Плоскост. Килимът изведнъж свърши, а от бреговете му нататък се простираха безкраят и безначалието на Плоскостта. Огледа се за косми, ала нямаше — само плоскост без начало и без край, а самотният вятър подмяташе вълма прах. Кулейна стоеше до последния косъм, а робата й плющеше във вихъра.
Глърк се сепна и се надигна. Бе утро. Жълтата светлина изпъстряше полянката и космите сияеха под нея като бронз. Брокандо още спеше. Останалите тихо си приказваха.
Само един поглед му бе достатъчен.
— Не са точно сънища — обясняваше Писмир. — Онова, дето сме го сънували, не са точно сънища. Тя живее всичките си животи наведнъж, а ние сме уловили тяхното ехо…
— Аз видях как Кулейна върви през килима — обади се Глърк. — Май и Снибрил видях.
— Аз пък — Земите на Черджето пред Камината и огъня в небето — сподели Писмир.
— Какви ли не същества имаше… — додаде Глърк.
Брокандо се преобърна и отвори очи. Вслуша се за миг и кимна.
— Аз пък бях отново в Земята на Високата Порта. Там имаше една пещера с купол, а под купола — бронзов трон, на който седеше един вортгорн. Беше с жълта брада и с корона. А пред него стояха два моула, и, кълна ви се, единият беше Гормалийш! Смееха се! После единият сграбчи короната, ала онзи вортгорн си седеше и си подпираше брадичката — ни мръдна, ни гъкна.
— Стагбат ще да е бил, техният крал — рече Глърк. — Подслушах какво си говореха вортгорнските стражи. Моулите се появили един ден след като Фрей ударил наблизо и рекли, че Фрей бил някакво думийско оръжие. Казали и че ще им бъдат съюзници. Сега, естествено, те командват.
— Фрей не можеш го обузда — рече Писмир. — Ама пак ви повтарям, той е природно явление!
— Те винаги ни напипват слабите места! — изсумтя Глърк. Погледна мълчащия Бейн.
— Ами ти какво сънува?
— Сънувах… Сънувах… — подхвана Бейн и сякаш изведнъж се събуди. — Нищо не сънувах. Спах добре. Нямаше и помен от Кулейна. Поуните си бяха там.
— Мислят си, че животът ще стане интересен — рече Глърк. — Докато Поуните работели за Вортгорните, разни хора идвали да им четат разни истории и тям подобни. Колко ли ще да е мъчно — да имаш мозък, пък да нямаш ръце да правиш разни работи…
— Я по-добре да потегляме за Уеър — намеси се Бейн.
— Мисля, че нямаме друг избор.
— Избори да искаш — обади се Писмир. — Само дето ни се налага да изберем именно да тръгнем за Уеър.
Глърк оседла Акретонг.
— Интересни времена се задават — мрачно промърмори той.
Бейн огледа за последен път захарната поляна.
— Тя… тя е тук някъде.
— Тя е навсякъде — обади се Писмир. — Навсякъде, където трябва да се направи някакъв избор.
Погледът на Бейн бе абсолютно отнесен.
— Какво ли е… да знаеш всичко, което би могло да се случи?
— Ужасно — отвърна Писмир. — Давайте сега да тръгваме. Ей, Бейн? Казах, давай да…
ГЛАВА 14
След бурята Снибрил поведе група за издирване. Пресяха развалините като през сито. Слязоха в Подкилимието, навързани един за друг, и крещяха имената на загубилите се. Нищо не откриха.
Ала, както би изтъкнал Писмир, да не откриеш нищо е по-добре, отколкото да откриеш… нещо си.
После се натъкнаха на следите през онази отдалечена полянка. Много животни бяха минали оттам. На Снибрил му се струваше, че и някой друг ги е следил — ето, тук си беше полегнал за малко в шубраките… ала всичко бе застлано с прах и разбутано от бурята, та беше трудно човек да е сигурен. Следите, както се оказа, водеха на юг.