После Глърк стана вожд и по право му се падаше да отведе племето на следващото Преброяване. Ала вестоносецът, длъжен да ги призове в Трегон Марус, не се явяваше никакъв, а трябваше отдавна да е пристигнал. Това тревожеше Глърк. Не че се беше разбързал толкова да плаща данъци, пък и, като си помисли човек, да ходиш и да проверяваш защо закъснява вестоносецът си беше живо натягане, нали разбирате — но пък иначе Думийците бяха много стриктни, особено що се отнася до събирането на данъци.
Ала онази вечер, докато вървяха към дома с брат му, той си мълчеше за това.
Снибрил изсумтя и отпусна тежко пръта на другото си рамо. Беше по-нисък от брат си, пък и още по-нисък щеше да стане — помисли си той, — ако не отхвърли този товар от плещите си поне за минута-две.
— Ух, от това ходене стъпала не ми останаха, все едно стъпвам направо на чуканчета — въздъхна той. — Не можем ли да спрем да си починем малко, а? Няма страшно, ако отдъхнем пет минутки! Пък и… боли ме главата…
— Добре де, пет може — избуча Глърк, — ама нито минутка повече! Стъмва се.
Бяха стигнали думийския път, а недалеч от него, на север, ги очакваха Дървената стена, дом и вечеря. Приседнаха.
Глърк, който никога не си губеше времето, се захвана да точи копието си с брус, ала и двамата се бяха втренчили в пътя, сияещ сред вечерния сумрак. Той се губеше на запад — грейнала в тъмата линия. Космите край него гъмжаха от сенки, които растяха ли, растяха. Пътят бе омагьосал Снибрил още откакто неговият баща бе му казал, че всички пътища водят към Уеър. Значи, единствено пътят лежи между вратата на неговата колиба и прага на Императорския дворец — мислеше си той. А ако преброиш и всички пътечки и преки, дето водеха встрани от него… Веднъж да сложиш крак отгоре му, кой знае къде можеше да стигнеш, а пък дори и само да си седиш край него и да чакаш — кой знае кой би могъл да мине край тебе? Всичко е свързано с всякъде другаде — тъй разправяше Писмир.
Притисна глава с длани. Болката го мъчеше все повече. Като че някой го бе стиснал в менгеме.
И на Килима май днес му имаше нещо. Ловът излезе труден. Повечето животни се бяха изпокрили, ни дъх не дъхваше из въздуха, а и прахът сред космите ни мърдаше, ни шаваше.
— Тая работа хич не ми харесва. Вече дни наред никой не се задава по пътя — обади се Глърк. Той се изправи и се протегна към пръта.
Снибрил изохка. Да бе поискал хапче от Писмир…
Нейде високо горе сред космите се мерна сянка и се стрелна на юг.
Разнесе се грохот — толкова силен, че сякаш отекваше в костите ти, и се стовари върху Килима с ужасяваща внезапност. Братята се проснаха по очи сред праха, а космите около тях, подети от вихъра, взеха да надават писъци и стенания.
Глърк се вкопчи в грапавата кора на един косъм, примъкна се нагоре и се изправи. Наоколо се вихреше буря. Високо горе над главата му върхът на косъма скърцаше и тракаше, а космите край него се вълнуваха — същинско разбунено сиво море. Пясъчни балвани, колкото човешки бой, преминаха и пометоха де що срещнаха по пътя си — ту се търкаляха, ту хвърчаха пред вятъра.
Вкопчил се здраво за косъма с една ръка, Глърк протегна другата и придърпа нагоре брат си. После и двамата се сгушиха — така ги тресеше, че и зъб не можеха да обелят — а бурята продължи да си вилнее край тях. Също толкова внезапно, както беше и връхлетяла, тя свърна на юг, а мракът хукна след нея.
Тишината звънтеше като гонг. Снибрил премига. Каквото ще да е било това, но то беше отнесло и главоболието му заедно със себе си. Ушите му пращяха. После сред затихващия вятър дочу тропот на копита откъм пътя.
С всеки миг ставаше все по-силен и по-силен. Бе див и уплашен, все едно конят препускаше без ездач.
Наистина се оказа без ездач. Ушите му бяха прилепени към главата, а очите му светеха диво, позеленели от ужас. По белия му косъм искреше пот, а поводите му плющяха и удряха седлото в бесен галоп.
Снибрил се хвърли отпреде му. Жребецът профуча край него, той сграби юздите, за миг се понесе редом с ехтящите копита и се метна на седлото. Защо ли дръзна да го направи — представа си нямаше. Сигурно в резултат на внимателно наблюдение и прецизно определяне на Целта… Не, просто и през ум не можеше да му мине да не го направи.
Възседнали усмирения кон, те влязоха в селото. Влачеха снарга подире си. Оградата край селото бе оцеляла тук-там, а балваните бяха помели доста колиби. Глърк погледна към колибата на Орксоновци и Снибрил чу как от него се изтръгна стенание. Вождът слезе от гърба на коня и с бавна стъпка се отправи към дома си. По-точно към онова, което преди беше негов дом.
Останалите от племето спряха приказките и със страхопочитание се дръпнаха да му направят път. Един косъм бе рухнал. И то голям. Бе срутил оградата, а върхът му лежеше сред руините на Орксоновата къща. Арката на портата все още стърчеше храбро сред попилените греди и слама. Берта Орксон, наобиколена от децата си, дотърча и се хвърли в прегръдките на своя мъж.