Замириса на моул. Всъщност, миризмата не беше особено противна: моулите миришеха на кожено палто, което е било четкано за последен път твърде отдавна.
Количката се задвижи. Вратата хлопна — този път зад него, недвусмислено обявявайки финала.
Миризмата на моул едвам се издържаше. И чак сега той чу гласове.
— Вечерята ви, сир. — Беше моулски глас.
— Не съм гладен — обади се човешки глас, но с една такава капризна, хленчеща нотка, която предполагаше, че собственикът му като малък е получавал твърде много бонбони и твърде малко конски евангелия. Беше от онези гласове, дето цял живот са яли само мекото на баницата.
— Сир трябва да похапне. — Моулски глас. — Инак нищичко няма да остане от сир.
— Какво става навън? Няма ли най-после да ме осветлите какво става навън? Защо никой не прави каквото му казвам? — На Снибрил му се стори, че чу тропане с крак. Нито за миг не бе повярвал, че онова, което му разправят за навън, е измислица.
— Гражданската война бушува с пълна сила! — Пак моулски глас. — Вие сте обкръжен от врагове! Само ние можем да ви опазим. Трябва да ни позволите, сир.
— Извикайте Фрей да ги разгроми! — Императорът, помисли си Снибрил с ужас. Само добре гледаните хора могат да са толкоз нахални.
— Скоро, скоро ще го извикаме, точно както направихме и в Джеопард. — Трети моулски глас. — Междувременно, моите войски се бият храбро на ваша страна! Може би ще се наложи да извикаме и Фрей, като му дойде времето.
— Обкръжен съм от врагове! — изциври императорът.
— Да, да — обади се моулски глас. Все едно приказваше на бебе.
— И всеки трябва да прави онова, което аз му кажа!
— Да, да. — Моулски глас. — В границите на разумното.
— Нали знаете какво се прави с враговете? — обади се императорът. — Изпращат ги на някое забутано и много гадно място!
Че нашето село не беше чак толкоз гадно, помисли си Снибрил. Писмир разправяше, че било пропито с домашен уют. Пък аз си мислех, че императорът е храбър и благороден!
— Вече огладнях. Свършихте ли да опитвате храната ми?
— Не съвсем, сир.
— Ама то почти нищичко не е останало!
— Отровата може да се крие дори и в последната хапка, сир — обади се моулски глас и на Снибрил му просветна, че онзи говори с пълна уста.
— Да. Да, разбира се, вие сте прави — несигурно рече императорът. — Никога не съм имал доверие на ония готвачи. Твърде много неща им липсват. Ама… хайде поне една коричка, а?
— О, защо не, разбира се, сир. Мисля, че и на ей този сос можем да се доверим донякъде…
— И сме били толкова път, за да защитим този?! — ужаси се Снибрил.
А после си помисли: А какво би казал Бейн? Ето какво би казал: какъвто ще да е, но той е нашият император. Трябва нещо да се направи.
Добре, ами Писмир какво би казал? Би казал: слушай и наблюдавай, а после предприеми действия, които да не са прибързани и да се основават на получената информация. Е, това не е кой знае каква помощ.
Брокандо би казал… не, би изкрещял: Атакааааа!!!
Глърк нямаше и да изкрещи.
Ох, стига вече. Само се надявам Брашнян още да е там отвън.
Бейн надникна иззад един ъгъл и махна на останалите.
— И гледайте да не приличате много на конспиратори — посъветва ги Писмир. — Ако си се разхождаме, все едно по право ни се полага, стражите изобщо няма и да ни забележат.
— Писна ми да се спотайвам — изхленчи един много дребничък уайт най-отзад. — Така ли трябва да се държи един крал?!
Бейн захвърли наметалото си.
— Според мен тези стражи го приеха много добре, като се има предвид, че…
— Като се има предвид какво? — обади се Глърк.
— Че изядоха по някой и друг тупаник. Те определено искаха да ги овържем, според мен. Не им харесваше онова, което се налагаше да вършат.
— Да, ама го вършеха — обади се Брокандо. — Подчиняваха се на заповед. Ама че глупаво. Че ако ние, дефтмените, през цялото време се подчинявахме на заповеди, докъде щяхме да стигнем?
— Сигурно щяхте да владеете Килима — обади се Писмир.
— Ха! — смая се Брокандо. — Да, ама проблемът с подчиняването на заповеди е, че по някое време ти става навик. Пък и всичко зависи от това кой ти ги дава.
Стигнаха до нова порта. Там също имаше двама стражи. Глърк стисна тоягата си.
— Не — пресече го Бейн. — Нека аз.
Пристъпи напред.
— Хей, вие — миррррно! За пооооочест! Чудесно, чудесно. Хайде, наште.
Единият войник май нещо се усъмни.
— Имаме заповед да не пускаме вътре когото и да е! — осмели се да каже той.
— Ние не сме кои да е — сряза го Бейн. — И това е заповед!
Стражникът застана мирно.
— Дасър! Тъйвярносър!
— Не ми приказвай, мене тук ме няма — рече Бейн.