— А след това? Как стана така, че сме на дъното на това дере? На километри наоколо има само кактуси и шубраци. Къде е пътят?
— Видях сред останките нещо, което не бях забелязал досега. Локва до вратата на шофьора.
— Локва ли?
— Кал от голем. Останки от неуспелия ни убиец, според мен.
— Аз… още не мога да повярвам, че беше Енеас. Защо му е да ни убива?
— И аз се чудя. Но ето я и интересната част, Риту. Локвата беше прекалено малка — на половината размер!
— Половина… сигурно е бил разкъсан на две, когато го размаза. Но къде е другата част?
— Искаш ли да чуеш предположението ми? Макар и разкъсан на части, Каолин може и да е успял да довлече каквото е останало от него до колата и се е вмъкнал през полуотвореното стъкло. Ние сме извън строя. Двигателят е продължил да работи, но вратите и прозорците са блокирали. Той не е можел да ни довърши с голи, ръце. Затова…
— Затова се е добрал до контролера… до газта и управляващия лост… и ни е закарал през пустинята, а половината му тяло е висяло през цялото време отвън.
— Искал е да ни скрие, за да не ни намерят и да ни спасят. Някъде насред горещата пустиня, през която не може да мине никой дубъл. И след като го е направил, сложил край на мъченията си, като се е пуснал и се е разтворил.
— Но какво може да ни попречи да изминем разстоянието по тъмно? О, да. Крайният срок. По кое време беше впечатан, Албърт?
— Ами… по-рано от теб, предполагам. Каолин е имал основателна причина да мисли, че не можем да оцелеем след полунощ. Видя ни в дома ти, нали си спомняш?
— Сигурен ли си, че това е същото копие на Енеас, което стреля по нас?
— Какво значение има?
— Може би има. Ако този тук е бил направен само да изглежда като него.
— Възможно е. Но тези анатомично правилни платинени копия са скъпи и трудно могат да се произведат нелегално. Да погледнем на нещата от друг ъгъл, Риту. Ако имаше телефон, на Каолин ли би се обадила?
— Ами… май не. Но ако имахме някаква представа защо…
— Обзалагам се, че е свързано с всички останали шантави неща, дето се случиха вчера. Фаталният „инцидент“ с баща ти също трябва да е свързан с всичко това. Изчезването на призрака му в имението на Каолин, както и на един от моите сиви. Каолин може да си е помислил, че призракът на Махарал и моят сив са в съюз.
— В какво?
— След това и атаката срещу УП. Според клюкарските канали по някакъв начин в нея е бил замесен друг мой дубъл. Прилича ми на нещо, нагласено специално да ме дискредитира.
— Искаш да кажеш, че всичко това е заради тебе? Не е ли малко солипсистично?
— Няма нищо солипсистично във взривяването на дома ми, Риту.
— О, вярно. Твоето архи. Твоят истински… забравих.
— Няма значение.
— Как можах да забравя? Та ти сега си призрак. Ужас. И аз те забърках във всичко това.
— Нямаше как да знаеш…
— И все пак ми се иска да можех да направя нещо.
— Забрави. А и не можем да разгадаем тайната, докато сме заседнали в пустинята.
— И това не ти дава мира, Албърт. Освен че знаеш, че с живота ти е свършено. Освен несправедливостта усещам отчаяние… желание да решиш още една загадка.
— Е, нали съм детектив. Откриването на истината…
— И това те вълнува дори сега?
— Особено сега.
— Тогава… завиждам ти.
— На мен!? Твоят оригинал е жив. Тя не е подложена на непосредствена опасност. Каолин, изглежда, е много по-заинтересован от…
— Не, Албърт. Завиждам на страстта ти. На съсредоточеността ти, на целеустремеността. Възхищавам се.
— Е, чак пък толкова…
— Наистина. Представям си, че това добавя още масло в огъня — да умираш… да си призрак… и никога да не разбереш какво се е случило.
— „Никога“ е много силна дума. Остава ми надеждата.
— Типично за тебе, Албърт! Оставаш си оптимист дори и след смъртта си. Надяваш се, че някой сателит ще забележи сигнала 808 от раздраната облицовка на седалките, който изписа на пясъка. И най-малкото ще ти даде възможност да разкажеш всичко на следващия детектив.
— Нещо такова.
— Дори и сега, когато слънцето залязва и не се виждат никакви вертолети?
— Недостатък на характера.
— Чудесен недостатък. Иска ми се да го имах и аз.