— Ти ще продължиш, Риту.
— Да, утре ще има Риту Махарал и няма да има Албърт Морис. Зная, че би трябвало да го кажа с повече чувство, но…
— Няма нищо.
— Мога ли да ти кажа нещо, Албърт? Една тайна?
— Е, Риту, доверяването на мен може и да не е най-до…
— Истината е, че винаги съм имала проблеми с дубълите. Моите често се държат по начини, по които не очаквам. Не исках да правя и този.
— Съжалявам.
— И сега да очаквам смъртта в пустинята. Дори и ако тя е само една от нас, която…
— Можем ли да поговорим за нещо различно от неизбежния край, Риту?
— Извинявай, Албърт. Връщам се все на тая тема против волята си. За какво искаш да поговорим?
— Например за това какво е работил баща ти преди смъртта си.
— Албърт… по договор не можеш да разпитваш по тази тема.
— Това беше тогава.
— Разбирам. А и на кого би могъл да кажеш? Добре. От години Енеас Каолин караше баща ми да работи върху един от най-трудните проблеми на солистиката — Нехомологичния проблем на впечатването.
— Върху какво?
— Върху прехвърлянето на Постоянната вълна на голема — на спомените и опита — в репозитарий, различен от човешкия оригинал, който е създал голема.
— Искаш да кажеш, да се копира паметта от цял ден върху някой друг?
— Не се смей. Правено е. Вземи сто двойки еднояйчни близнаци. Около пет от тях могат да си разменят частични спомени посредством дубълите си. Повечето получават ужасни главоболия и дезориентация, но отделни двойки правят перфектни прехвърляния! Като използват големите като посредници за споделяне на всичките си спомени, те стават всъщност една личност с две органични тела, два истински живота плюс всички паралелни копия, които искат да направят.
— Чувал съм за това. Помислих, че е просто случайност.
— Никой не желае прекалено разгласяване. Възможността за дезинтеграция…
— Баща ти се е опитвал да го направи възможно между хора, които не са близнаци? Които дори не са и роднини? Стига бе!
— Не се учудвай толкова. Идеята е съществувала още от появата на дублирането и е вдъхновила безброй бездарни писатели и режисьори.
— Прекалено са много, от аматьори до метастудиа. Дори не се и опитвам да стоя в течение.
— Защото имаш работа. Истинска работа. Но изкуството е всичко, с което разполагат някои хора.
— Какво общо има това с…
— Изслушай ме. Гледа ли онова парасенси „Изкривеният“? Беше голям хит преди няколко години.
— Някой ме насили да го изтърпя почти целия.
— Помниш ли как лошите крадяха дубълите на важни учени и политици…
— Защото разполагаха с начин да прехвърлят паметта им в компютър. Страхотна идея за шпионски трилър, макар и невъзможна. Транзистор срещу неврон. Математика срещу метафора. Някой не беше ли доказал, че тези два свята никога не могат да се срещнат?
— Бевисов и Леов доказаха, че ние сме аналогови същества. Физически, а не софтуерни битове и байтове. Но душите също могат да бъдат копирани, както и всяко друго нещо.
— Баща ти не беше ли ученик на Бевисов?
— Техният екип за първи път впечата Постоянната вълна в кукла в „Каолин Клейнамейшън“. Прав си, историята в „Изкривеният“ беше тъпа. Дори компютър с размерите на Флорида няма да успее да копира човешка душа.
— Не мисля, че всяка история за прехвърляне в някой друг включва компютри.
— Така е. В някои драми отвличат голем и прехвърлят спомените му върху доброволец, за да измъкнат тайните. А понякога прехвърлената личност взема връх! Страшна идея, която наистина може да завладее публиката. Но сериозно погледнато, какво може да стане в действителност, ако се научим да прехвърляме паметта между хората и заличим границите между човешките души?
„Субвокална бележка до мен. Докато гледам как Риту говори, забелязвам, че води разговора леко, но ритъмът на говора й показва силен стрес, реалистично представен от сивия дубликат. Явно темата я засяга дълбоко.
Само да имах някои от аналитичните апарати!“
— Не знам, Риту. Ако хората можеха да разменят спомените си, мъжете и жените нямаше вече да бъдат такава загадка едни за други. Щяхме да можем да разбираме противоположния пол.
— Хм. Това би могло да доведе и до отрицателни последствия. Само си помисли как сексуалното напрежение допринася за тръпката в… о!
— Какво има?