— Албърт, виж хоризонта!
— Залезът, да.
— Забравила съм колко е красива тази част от деня в пустинята.
— Част от оранжевото сияние е от ЮЗЕТВП. Мисля, че ще свикнем да пием вода, която свети… Хей, да не ти става студено? Можем да се стоплим, като повървим. Вече е безопасно.
— Ние сме направени преди вчерашния залез, забрави ли? По-добре запази малкото elan, която ти е останала. Освен ако не искаш да я изразходваш за нещо по-приятно.
— Ами…
— Да се притиснем един до друг и да се стоплим.
— Става. Така по-добре ли е? Ти… ти казваше, че всичките онези бездарни режисьори имали нещо общо с последните занимания на баща ти.
— В известен смисъл. Сюжетите на холоисториите винаги се насочват към най-тъпите начини, по които може да се използва технологията. Но баща ми трябваше да обмисли всеки възможен сценарий. Прехвърлянето в друг води до сериозни морални усложнения. И въпреки това…
— Да?
— Имах чувството, че баща ми вече е научил много по въпроса. Много повече, отколкото признава.
— Продължавай, Риту.
— Сигурен ли си, че искаш? Какво значение има, когато краят ще настъпи всеки момент? Още едно от нещата, които ме ужасяват в дублирането. Тиктакащият часовник… много по-добре да се разсееш с нещо преди да се разпаднеш.
— Разсейване. Добре. Ти как би искала да прекараме останалото време, Риту?
— Аз… ами… Каква е личната ти философия относно чукането на грънци?
— Моля?
— Глинена игра. Месене на топки. Трябва ли да го казвам направо, Албърт?
— О… дубъл-секс. Риту, изненадваш ме.
— Защото го казах първа? Защото не подобава на една дама? Нямаме време за скромности, Албърт. Или може би спазваш някакъв обет за целомъдрие?
— Не, но…
— Повечето от мъжете, които познавам — и много жени, между другото — са абонирани за „Плейдуб“ и подобни списания и веднъж седмично получават плътно опаковани пакети с впечатан „експерт“ вътре. Дори и когато са по-възрастни…
— Риту, аз имам сериозна приятелка.
— Зная, четох профила ти. Воин. Много впечатляващо. Напълно ли сте се врекли, или само частично?
— Клара не е светица. Но сме запазили истинския контакт само един за друг…
— Много мило. И морално. Но ти не ми отговори на въпроса.
— Дубълсекс? Е, добре. Много зависи от това дали ще прехвърлиш.
— Което май не ни се очертава тази вечер.
— Разбирам какво имаш предвид.
— За разсейването. Искам да кажа, какъв е смисълът от задръжки, когато светът ще свърши след час или някъде там. Чийто и живот да бъде спасен…
— Добре! Съгласен съм. Ела насам.
— …
— …
— О, Господи!
— Какво?
— Албърт, поръчваш много скъпи сиви!
— Ти също.
— УП предлага специални екстри на служителите си с големи намаления. Това е хубаво…
— Да. Хайде…
— Ох, чакай, тук има камък… Така. Сега е по-добре. Ела. Отпусни се, Албърт. Искам да ти е хубаво. Забрави всичко.
— Да. Толкова е…
— … истинско. Сякаш…
— … сякаш… А… а-пчхи!
— Какво беше това? Да не би да… кихна?
— Помислих, че ти кихна. Прахта…
— Ти го направи! Ти си истински, по дяволите! Сигурна съм!
— Риту, нека ти обясня…
— Махай се от мен, копеле!
— Разбира се. Но… каква е тази боя, дето се люпи от врата ти?
— Млъквай!
— И лещите от очите ти са паднали. Помислих си, че твоята текстура е прекалено съвършена. Ти също си истинска!
— Помислих си, че си мъртъв. Че си само призрак, който скоро ще изчезне. Опитвах се да те утеша.
— Аз исках да утеша теб! Чии бяха онези приказки за разсейването?
— Говорех за теб, идиот такъв!
— Изглеждаше така, сякаш говореше за себе си.
— Доста правдоподобно извинение.
— Слушай! Да не си мислиш, че бих те докоснал, ако знаех? Казах ти, че ние с Клара…
— Мамка ти!
— Защо? И двамата сме лъгали, нали така? Аз ще ти кажа моята причина да дойда маскиран, а ти своята. Съгласна ли си?
— Върви на майната си!
— Не си ли доволна, че не съм бил в къщата си, когато падна ракетата? Да не би да предпочиташ да съм мъртъв?
— Не, разбира се. Просто…
— Можех да тръгна преди часове. Но останах да…