— Добре — кимна Каолин. — Тогава не предварително записан. Но въпреки това неверен. Сивият може да е минал през всичко това и да се е преструвал, че не е от конспираторите. Преструвал се е на лековерен…
— … наивен, доверчив, тъп…
— Млъквай, Пал! Не мисля, че… — поклатих глава. — Не мисля, че всичко това е наша работа. Не е ли най-добре да покажете този запис на полицията?
Изразителните, почти истински устни на дубКаолин се свиха.
— Адвокатът ми твърди, че сме на ръба на закона.
Така се изненадах, че се изсмях.
— Такъв голям промишлен саботаж…
— Без нито една човешка жертва.
— Без нито една… А какво по дяволите е това?
Посочих с пръст към новинарските мехури, показващи въздушен изглед към нещастната ми изгорена къща. Искам да кажа, къщата на Албърт. Както и да е. В отговор на вниманието ми мехурът се изду и изтика останалите назад. Образът се уголеми към няколко верни оперативни работници от Отдела за особено тежки престъпления, които претърсваха отломките. Професионалисти най-висока класа, търсещи части от тялото. И от ракетата естествено.
— Засега няма доказана връзка между тази трагедия и случилото се в УП.
Каолин произнесе това с толкова безизразно лице, че няколко секунди само го зяпах.
— Ще успеете да пробутвате това твърдение най-много още няколко часа, независимо колко добри адвокати имате. Когато ченгетата намерят тялото ми… имам предвид тялото на Албърт… и когато се вземат показанията на дубълите й камерите В УП, застрахователите ви няма да имат друга възможност, освен да сътрудничат с властите. Полицията ще научи, че сте намерили нещо важно в калта след атаката. И ако продължавате да твърдите противното, най-вероятно някой от служителите ви…
— … ще ме натопи с надеждата да получи награда. Моля ви, не съм толкова голям глупак. Няма да се опитвам да държа записа настрана от ченгетата. Тоест, не за дълго. Но едно малко забавяне може да се окаже полезно.
— По какъв начин полезно?
— Чатнах! — изписука минидубълът на Пал и се ухили, очевидно доволен. — Искате саботьорите да си мислят, че са успели. Ако приемем, че не са знаели за записващото устройство, те могат да си помислят, че са извън опасност. И това ще ни даде време да ги спипаме!
— Време ли? — намесих се аз. — Какво време? Вие да не сте се побъркали? Та аз бях изпечен преди повече от двадесет часа! Часовникът ми скоро ще спре. Едва ще ми стигне времето да вечерям и да отида на някое представление. Какво ви кара да мислите, че ще мога да провеждам разследване в подобно състояние, дори и да ми се иска?
Тук Енеас Каолин се усмихна.
— О, може би ще успея да направя нещо по въпроса с часовника.
След по-малко от половин час излязох от най-големия апарат, с който разполагаше магнатът в своето мазе-лаборатория. Фучаща и съскаща машинария, която ме блъскаше, удряше, пръскаше и масажираше, докато не ме заболя навсякъде… като онзи път, когато Клара ме накара да изкарам военния курс по калистеника в истинска плът и само по бельо. Влажното ми глинено тяло обезпокоително съскаше от прясно инжектираната elan. Чувствах се способен да се изправя срещу целия свят! Е, стига преди това да не експлодирам.
— Тази ваша джаджа ще промени доста неща — отбеляза Пал, който излъчваше същия неистов блясък.
— Има недостатъци — като високата цена, — които могат и да попречат на серийното производство — отговори дубКаолин. — Съществуват само два прототипа и… не всички резултати са задоволителни.
— Не на мен тия — промърморих аз. — Не, не ми обръщайте внимание. Просяците не могат да проявяват капризи. Благодаря ви за продължаването на този така наречен живот.
Погледнах надолу и видях, че цветът ми отново е променен. За трети път за един ден. Сега приличах на висококачествен сив. Леле-мале. И кой казва, че не мога да направя кариера? Може да има прогрес — дори и за едно франки.
— Къде смятате да отидете първо? — попита платиненият трилионер, очевидно горящ от нетърпение да ни разкара. Макар и да не съм Албърт Морис, аз се опитах да си представя какво би направил моят създател, частният детектив.
— При царица Ирена — реших аз. — Хайде, Пал. Отиваме в „Дъгоцветния салон“.
Каолин ни предостави малка мощна кола от гаража на компанията. Несъмнено беше снабдена с транспондер и микрофони, за да ни държи под око. Палоидът трябваше да се съгласи да не се прехвърля обратно в оригиналния Пал и дори да не влиза във връзка с архито си. Всъщност нямахме право да споменаваме пред никого за онова, което видяхме в мазето на имението.