ДубКаолин сви рамене.
— Миналата година бе прокаран в Индо-Персия. Това прави двадесет и шест страни. Аржентините ще гласуват следващия месец. Дегенератите може да виждат в това тревожна тенденция към времето, когато допълнителните ни аз-ове ще станат всъщност по-спокойни и добри от нас самите…
— Тоест, безполови и скучни…
— … и ще ни помагат да издигнем човечеството, вместо да го принизяваме — завърши Каолин и изгледа намръщен палоида, с което даваше да се разбере, че спорът е приключен. Този път малкият ми приятел разбра намека. Или не каза нищо просто защото в този момент пристигна колата, докарана до портика от жълтокож с безизразно лице. Единственият признак за индивидуалност у него бе мелодията, която тихо си тананикаше, докато ми държеше вратата, и продължи да си я припява, когато се затича, за да хване буса в посока към главната квартира.
Нагласих си седалката и платиненият Каолин ми подаде портафон с шифрован номер, на който да мога да звънна, ако изникне нещо спешно. Иначе бях инструктиран на всеки три часа да пращам доклади на високоприоритетния му адрес за автоматично обобщение и транскрипция.
Тъкмо се канех да затворя вратата, когато малкият дубъл-невестулка на Пал най-неочаквано скочи от моето рамо на рамото на Каолин! Сребристият голем изплашено трепна, когато палоидът се уви около врата му.
— Невероятна текстура — измърмори миниатюрният дубъл. — Толкова реалистична. Питах се…
Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще лепне на Каолин страстна целувка. И внезапно се извъртя и впи блестящите си зъби в блестящия врат, точно над яката!
От двете еднакви ранички потече гадна каша.
— Какво по дяволите?… — Заслепен от болка и гняв, Каолин замахна с юмрук, но палоидът лесно се измъкна и скочи през отворения прозорец на колата в ръцете ми. Облиза кантата по зъбатата си муцуна и я изплю отвратен.
— Глина! Отврат. Добре де, в края на краищата наистина е изкуствен. Трябваше да проверя. Можеше и да се преструва.
Такъв си е Пал. Големците винаги го предизвикват да показва най-лошото от себе си. Побързах да умилостивя работодателя ни.
— Извинявайте, сър. Пал обича всичко да му е ясно. А и не можете да отречете, че това тяло е ужасно реалистично.
ДубКаолин беше побеснял.
— А ако наистина бях маскиран? Това проклето животинче щеше да ме осакати! Освен това не ви влиза в проклетата работа в какъв вид да се появявам! Имам добра памет за…
Той внезапно млъкна и пое дълбоко дъх. Раните спряха да текат след секунди и се покриха с твърда керамична коричка. В края на краищата, всичко между дубъли беше маловажно.
— О, я се разкарайте. И не ми досаждайте, освен ако не намерите нещо интересно.
— Благодаря за приятната среща! — жизнерадостно отвърна Пал. — Много поздрави на вашия архет…
Побързах да потегля и да прекъсна остроумните реплики на Пал. Докато минавахме през портала, хвърлих яростен и осъдителен поглед към спътника си.
— Какво? — ухили ми се в отговор порът. — Само не ми казвай, че ти не си изпитвал любопитство при вида на такъв префърцунен и реалистичен голем! Нали ги знаеш всички онези истории. За това как никой не е виждал архито му от години.
— Пал, любопитството е едно, а…
— Така ли? Точно в този момент това е единствената причина, която ме кара да продължавам напред. Нали чаткаш?
Уви, чатках. Макар и да ми бе осигурено продължение — двойно по-дълъг живот от онзи, който очаквах вчера, когато излязох от пещта — денят си е само ден. За франки или призрак.
Какво бих могъл да постигна за толкова време? Може би справедливост. Или мъничко отмъщение за гадините, които убиха нещастния Албърт. Тези постижения можеха да ме задоволят напълно. Но не можеш да ги достигнеш, когато си в рециклатора.
От друга страна, любопитството е лишено от продължителност и никакъв краен срок не е в състояние да го спре. Има и по-лоши неща, заради които да живее човек, независимо дали е роден от жена, или от пещ. А любопитството може да те подкрепя, независимо колко лош късмет вадиш.
— Както и да е, Албърт. Видя ли изражението, когато го ухапах?
— По дяволите, да, видях го! Ти, малък… — Поклатих глава. Надутата физиономия на Каолин все още сърфираше по пенестия гребен на моята Постоянна вълна. Изражението му — оскърбено и смаяно — беше…
… смешно.