Така че преходът ни, макар и да бе авантюра (съпътствана с доста неудобства), не бе въпрос на живот и смърт. На няколко пъти забелязахме проблясванията на роботизирани метеорологични станции или сиво-кафявите кутии на отделни екокамери. Така че ако попаднехме в истинска беда, винаги имахме възможност да извикаме помощ. Имахме основателни причини да не го правим. Беше въпрос на избор. Това направи пътуването ни сравнително поносимо.
Всъщност двамата с Риту открихме, че дори имаме сили да убием част от времето, като продължихме разговора си за последните представления и филми, които бяхме гледали. Като класическото клише, с което се сблъскваш на всяка крачка — как дубликат твърди, че е „истинският“ и обвинява оригинала си, че е Мошеник-самозванец. Сред по-добрите неща, които бяхме гледали и двамата, бе „Червена като мен“ — документална история за една жена, чиято кожа поначало не е кафява — „неистинска“ според повечето хора — и заради това на всяка крачка я третирали като голем. Всички ние търпим да бъдем „най-обикновена собственост“ през по-голямата част от времето, защото нещата се уравновесяват, нали така? Но онази героиня никога не бе имала възможност да бъде в ролята на гражданин/господар. Историята ми напомни за Пал, прикован към животоподдържащото си кресло, неспособен да усети света по друг начин, освен чрез дубъли. Животът невинаги е честен.
Така научих защо Риту бе дошла на това пътуване лично, вместо да изпрати сив дубъл. Оказа се, че тя също е недъгава. Не може да прави надеждни копия. Често от тях нищо не става.
Милиони хора изобщо не могат да използват пещите и така страдат от неудобствата и недостатъците, съпътстващи един-единствен линеен живот. Фанатиците ги наричат „бездушевни“ и смятат, че това може да се случи само на хора, лишени от Постоянна вълна. Наследствената недостатъчност създава сериозни пречки при намиране на работа или партньор. В действителност днешният безсърдечен вариант на смъртното наказание е премахването на връзката на Бевисов у престъпника, лишаването му от възможност да впечатва и затварянето му в килията на собственото му тяло.
Много десетки милиони са в състояние да имитират само груби и тромави карикатури, способни единствено да окосят ливадата пред дома им или да боядисат оградата — и нищо повече от това.
Проблемът на Риту е различен. Тя впечатва много интелигентни и фини дубъли, но повечето от тях са франкита, които напълно късат с нея.
— Когато бях тийнейджърка, често излизаха от пещите сърдити и дори ме мразеха! Вместо да ми помагат да си свърша задачите, някои се опитваха да ги саботират или ме поставяха в неудобни положения. Едва в последните години постигнах някакво приемливо равновесие. Сега около половината от големите ми вършат онова, което искам. Останалите си тръгват, обикновено без да създават проблеми. Въпреки това винаги им слагам транспондери, за да съм сигурна, че се държат добре.
Това нелеко признание бе произнесено, след като бяхме ходили часове и умората бе пробила черупката, в която се затваряше. Смънках нещо съчувствено. Нямах никакво желание да й кажа, че никога не съм правил франкита. (Искам да кажа, до вчера, когато зеленият ми прати онова странно съобщение. Но все още не съм склонен да му повярвам.)
Колкото до случая с Риту, от заниманията ми с психопатология можех да си направя следното заключение — дъщерята на Йосил Махарал имаше дълбоки психологични проблеми, които стоят потиснати, когато се намира под защитата на собствената си кожа. Но дублирането ги отприщва и ги усилва по най-грубия начин. „Класически случай на потисната омраза към самия себе си“ — помислих си и веднага се укорих, че поставям диагноза на базата на съвсем несигурни данни.
Това обясняваше защо бе дошла с мен лично. Ясно бе, че е важно да участва в огледа на пустинното убежище на баща си. И за да е сигурна, че всичко ще мине наред, го бе направила по добрия старомоден начин.