Разговорът ни (включително и това признание) бе записан на малкия транскрибер, имплантиран под кожата зад ухото ми. Чувствах се неудобно, но нямаше начин да го спра. Може би щях да изтрия записа по-късно, когато ми се отвореше възможност.
Международният боен район „Джеси Хелмс“.
От разстояние той прилича на най-обикновена пустинна военна база — зелен оазис, покрит с полюшващи клоните си палми, тенискортове и плувни басейни. Казармите за разквартируваните войници имат съответния спартански вид — бунгала с надвиснали над тях дървета, разположени наблизо киберсимулационни станции, учебни арени и градини за дзен-самовглъбяване. Всичко, което е нужно на войниците за наточване на бойния им дух.
В пълен контраст с тях са хотелите, нагло издигащи се към небето недалеч от главния портал и даващи приют на журналисти и военни маниаци, които присъстват лично на всяко по-значително сражение. Унищожаващи електрониката бариери държат настрана репортерите и тайно шпиониращите камери, за да могат бойците вътре да се съсредоточат, без да им се пречи. Да подготвят душите си за битката.
Далеч извън оазиса, под естествено хълмче, оградено отвсякъде със следи от автомобилни гуми, се намират недрата на базата — поддържащият комплекс, който зрителите на предаваните по телевизията битки никога не виждат. Там се намират машините за производство на оръжия и специално пригодените голем-преси, съобразени с изискванията на съвременното военно дело. Под друга могила, на няколко километра по-нататък, има подобни съоръжения за гостуващите армии, които идват по няколко пъти на годината да прекарат по няколко седмици в ожесточени сражения отвъд веригата хълмове — където се намира самото бойно поле.
— Хм, не ми прилича войната да е свършила — коментира Риту, докато ми подаваше ръчния окуляр — едно от малкото неща, които успях да спася от разпердушиненото волво. Дори от билото, намиращо се на пет километра разстояние от границата, се виждаше ясно, че битката между ТЕЗ и Индонезия продължава да е все така ожесточена. Местата за паркиране около хотелите бяха претъпкани. Небето на юг бе изпълнено с реещи се камери и ретранслатори.
Под тази далечна орда от бръмчащи воайорски очи, точно от другата страна на гранитния вал, ставаше нещо. Отделни гръмове, подобно на някаква свирепа буря, отекваха през скалната бариера. На няколко пъти мощни детонации караха въздуха около нас да трепери. Съпътстваха ги изригвалия от светлина, толкова ярки, че по огрения от обедното слънце терен заиграваха сенки.
От другата страна на вала клокочеше нещо, силно напомнящо за самия ад. Пламтящи вихри смърт, толкова стихийна и безжалостна, че прадедите ни не биха могли дори да си я представят… а ще е много трудно да намериш някой жив в нашия пренаселен свят, който да се почувства зле при мисълта за нея.
— И как ще успеем да видим твоята приятелка? — попита ме спътничката ми. — Ще отидем при главния вход и ще поискаме свиждане ли?
Поклатих глава. Де да беше толкова лесно… През цялото нелеко пътуване из пустинята този момент не ми излизаше от главата.
— Не е много умно да привличаме вниманието.
— Прав си. Последните новини, които чух, бяха, че си заподозрян в сериозно престъпление.
— И мъртъв.
— А, да. И мъртъв. Доста шум ще се вдигне, когато подложиш ретината си под идентификационния скенер. Искаш ли аз да го направя? Ще наема стая. Най-после ще се отървем от проклетия грим. — Тя посочи сивата псевдокожа, покриваща ни от глава до пети. Изглеждаше доста раздрана след многото часове под слънчевите лъчи и пронизващия вятър. — Ще взема една гореща вана, докато й се обаждаш.
Отново поклатих глава.
— Разбира се, от теб зависи, Риту. Но не мисля, че и ти трябва да се издаваш. Дори и полицията да не те преследва, не трябва да забравяш за Енеас Каолин.
— Ако онзи на магистралата беше Енеас. Външният вид не е категорично доказателство, Албърт.
— Хм. Би ли заложила живота си заради подобно схващане? Ясно е, че Каолин и баща ти са се занимавали с нещо голямо. Нещо обезпокоително. Всички следи сочат, че пътищата им са се разделили. Може би това е довело и до смъртта на баща ти на същата магистрала, на която попаднахме в засада и ние…
Риту вдигна ръка.
— Убеди ме. Трябва ни надежден мрежов достъп, за да открием какво става, преди да стане известно, че сме живи.
— И Клара е точно човекът, който може да уреди подобен достъп. — Отново вдигнах окуляра. — Стига да успеем да минем незабелязани оставащите няколко километра и да привлечем вниманието й.