Жалко, но бедният Албърт бе лишен от право на мнение по тази тема. Обзалагам се, че отчасти благодарение и на Ирена.
Палоидът се завъртя напрегнато на рамото ми. Обърнах се и видях към нас да приближава някаква фигура. Друг червен дубликат, който изглеждаше малко по-износен от останалите, но въпреки това достатъчно заплашителен.
— Господин Морис — леко склони глава тя. — Вие ли сте? Или друго копие? Трябва ли да се представя?
— Нито едното — отговорих аз, без да ме е грижа дали неясният ми отговор я е объркал. — Познавам ви, Ирена. Но не съм нещастникът, когото взривихте снощи.
Тя примирено сви рамене.
— Когато ви видях, в мен се породи надежда…
— Надежда ли? За какво?
— Че новините по някакъв начин са излъгали. Надявах се да сте същият дубъл, който беше тук вчера.
— Какво искате да кажете? Много добре знаете какво, стана с онзи сив. Вие го убихте. Взривихте го в „Универсални пещи“! Само благодарение на последната му героична постъпка нямаше жертви и поражения.
— Да, бомбата — примирено кимна тя. — Така ще твърдят всички. А всъщност си мислехме, че имплантираме шпионска апаратура, настроена да усеща и оценява експерименталните душевни полета в изследователския отдел…
— Стига дрънканици — коментира палоидът.
— Не, наистина! Вестта за атаката срещу УП беше пълна изненада. Разбрахме, че сме били използвани. И предадени.
— Правилно. Хайде разкажете ми за това предателство!
Тя кимна, без да забележи сарказма.
— Разбира се. Веднага разбрахме, че някой от съюзниците ни е нагласил нещата така, че вината за атаката да падне върху нас — като част от многопластовата защита, предназначена да запази истинския извършител. Дори тактиката на сивия да беше перфектна — дори да беше успял да заличи следите си и да прекъсне всички преки връзки, водещи към работодателите му — престъпление с такъв размер не би могло да остане неразрешено. „Универсални пещи“ не биха пожалили никакви средства, за да намерят виновника. И така крайното обвинение щеше да се стовари върху нас. Вие ли сте първият предвестник на възмездието, дубМорис?
— Е, може и да съм предвестник, но не съм Морис — промърморих толкова тихо, че тя не ме чу.
— Малко сме изненадани да видим вас — продължи червеният дубъл — вместо охраната на „Универсални пещи“ или полицията. Може би са на път? Няма значение. Скоро няма да ни има. Ще тръгнем веднага след като решим по какъв точно начин да го направим.
Не се вързах.
— Значи твърдите, че не сте виновни за прионната бомба. А какво ще кажете за ракетното нападение срещу истАлбърт, което унищожи къщата му?
— Не е ли очевидно? — попита тя. — Главният мозък зад всичко това — изглежда, нашият общ враг — е трябвало да покрие собствената си роля, след като ни е използвал. Това означава да не оставя нищо на случайността. Е, уби ви малко по-бързо, отколкото мен, но също толкова безскрупулно. С две думи, нас вече ни няма. Тоест, не и в тази плоскост на реалността — добави тя.
Хвърлих поглед към платформата, която бе придвижена по-близо до колата. Съскащите криокабели бяха закачени за пипалата на сифтера, поставен на бледата глава на истИрена.
— Ще направите някакво завързано самоубийство. И така няма да можете да свидетелствате като цялостна личност пред съда. Сигурни ли сте, че искате да го направите? Няма ли това само да помогне на бившия ви партньор, който ви е предал? Не мислите ли, че трябва да помогнете да бъде заловен?
— Защо? Отмъщението няма значение. Така и така умираме… оставаха ни само няколко седмици. Участието ни в плана му беше отчаян ход, продиктуван от надеждата, че ще можем да избегнем съдбата си. Доверихме се, рискувахме и изгубихме. Но поне имаме право да изберем начина, по който да си отидем.
Палоидът се озъби.
— Отмъщението може да няма значение за вас, но Албърт ми беше приятел. Искам да пипна копелето, което направи това.
— Желаем ви късмет — въздъхна червеният дубъл. — Но той е прочут с това, че е майстор в потулването.
— За вайс Колинс ли става дума? Онзи, когото срещна сивият?
Тя кимна.
— Вие го познавате и под друго име.
Краката ми се подкосиха.
— Бета!