— Именно. Между другото, беше доста ядосан от нападението срещу Телър Билдинг. Излезе му много скъпо. Но планът му да използва Албърт Морис зрееше преди това.
— Заедно с плана да убие и вас.
— Така е. Ние виждахме в съучастието опит за хитър промишлен шпионаж. Възможност да откраднем последните новости в дубъл-технологията, преди да са минали през тромавата процедура на лицензирането.
— Нова дубъл-технология. Да нямате предвид дистанционно копиране? — Това беше версията, която бяха развили пред сивия.
— Моля ви. Това заинтересува маестра Уоммейкър, но беше използвано само колкото да хвърли прах в очите ви. Подозирам, че вече знаете какво търсехме ние.
— Подмладяване на големите — предположи палоидът. — Начин да се запазят. Искате ли да позная защо? Паметта на архито ви е пълна, Или почти пълна.
— Пълна ли? — не разбрах аз.
— Прекалено много прехвърляния, Албърт. Ирена се е дублирала прекалено много и е сваляла спомените на всяко направено копие. И е достигнала границата, за която повечето хора само предполагат. Кажете ми — обърна се той към червената, — колко века живяхте в субективно време? Хиляда години?
— Какво значение има?
— Може и да има. За науката — отговорих аз. — За да могат другите да се поучат от вашите грешки.
Но още докато говорех, виждах колко безполезни са всички алтруистични апели. Независимо колко бе стара, тази личност не се интересуваше от нищо друго освен от самата себе си.
— Значи сте чули слухове за подмладителния процес и сте си помислили, че по-дългото съществуване на дубълите ще…
— … ще помогне да се отложи неизбежното, така ли? — прекъсна ме палоидът. — И участието на Бета в съюза също изглежда логично. Така би могъл да удължава времето на съществуване на образците си. Би могъл дори да се преориентира от търговията към даването под наем!
— Точно това ни обясни и той. Бета изглеждаше съвсем естествен съюзник за кражбата на технологията. Аз… ние все още не можем да си представим какво би могъл да постигне с разрушаването на „Универсални пещи“.
— Е, само че не успя! — озъби се палоидът. — Благодарение на Албърт. Надхитри го в последния момент.
Прииска ми се да изсумтя. Доста съмнително бе доколко сивият е „надхитрил“ когото и да било! Но си замълчах.
— Каквито и да са поводите му, несъмнено ще опита отново.
Ирена кимна.
— По всяка вероятност. Но скоро това няма да ни засяга.
През рамото й видях, че приготовленията почти са завършили. Студени пари се носеха около платформата, големи високочувствителни сифтери се приближаваха до сивокосата глава на истИрена. Тя дишаше трудно, но очите й бяха отворени и ясни. Разнасяха се някакви тихи звуци и се запитах дали не се опитва да каже нещо… естествено, ако все още бе запазила тази способност. От прекалено много години бе използвала други очи, уши и ръце, с които да общува със света.
Хор се бе върнал, преоблечен в друга роба — синя, с кръгли мандали по нея. Суетеше се около многобройните пипала на сифтера, докато червените дубъли лягаха на земята като цветни листенца. Всички носеха стандартните покрити с мрежа електроди шапки.
— Иха! — обади се палоидът. — Ще се прехвърлят всички наведнъж! Не мога да си представя какво главоболие бих имал, ако бях на нейно място.
— Сигурно е свикнала — отговорих аз и се обърнах към червената, с която разговаряхме. Но нея я нямаше! Без да каже нито дума, без дори да се сбогува, беше тръгнала да се присъедини към останалите. Настигнах я и я задържах за ръката.
— Чакайте малко. Имам още няколко въпроса.
— Имам важна среща — кратко каза тя. — Побързайте.
— Ами Джинийн Уоммейкър? Тя беше ли съучастничка в заговора? Или някой се е маскирал като нея?
Тя се ухили.
— О, не е ли чудесна тази наша съвременна епоха? Не мога да ви кажа със сигурност, господин Морис. Не и без извършване на структурен душевен анализ. Но определено изглеждаше и се държеше като маестрата, не мислите ли? А сега трябва да вървя…
— Стига, длъжница сте ми! — настоях аз. — Поне ми кажете как да намеря Бета.
Тя се разсмя.
— Сигурно се шегувате. Сбогом, господин Морис.
И понечи да тръгне, но рязко се завъртя, когато отново посегнах да я сграбча за ръката. Изгледа ме заплашително. От върховете на кървавочервените й пръсти се подадоха блестящи игли, намазани с течност… с нещо, което сигурно бе доста по-силно от зашеметяващо масло. Забелязах, че церемонията наближава своята кулминация. Хор мърмореше някакви дивотии — за това как всяка душа трябва накрая да се слее с истинския Оригинал, източника на всички души, намиращ се някъде из вселената. Внезапно ме осени вдъхновение.