— Чакайте малко. Вие все още търсите някакъв вид безсмъртие, нали, Ирена? Опитът да откраднете подмладяваща технология от УП бе провал и ченгетата скоро ще пристигнат и тук. Значи искате да опитате нещо друго. Да изстреляте Постоянната си вълна нанякъде. Право в ефира, с цялата мощност на микротермоядрена електроцентрала! Да засилите електрическия поток от мозъчната смърт. И същевременно да използвате дубълите като ракети, които да изстрелят духа. Прав ли съм?
— Нещо такова — каза тя, като предпазливо отстъпи назад, където я очакваше последната шапка, висяща до платформата. — В космоса има сурови ритми, господин Морис. Астрономите засичат субспектрални подобия на Постоянната вълна на душата, но груби и необработени. Също като прясна голем-глина. Първите съзнания, които успеят да прехвърлят своите вълни, биха могли…
— Биха могли да се уголемят неимоверно, да станат Бог! Да, чувал съм за тази идея. — Палоидът скочи от рамото ми и се понесе напред, като крещеше. — Трябва да видя това!
Продължих колкото се може по-бързо.
— Ирена, нима всички стари религии не обещават отвъден живот като награда за добродетел? Вие мислите, че технологиите са в състояние да я заместят. Чудесно. Но ако грешите? Никога ли не сте се замисляли, че предците ни може да са били поне отчасти прави? Ако ви тежи някакъв вид карма или грях, като например късането на крил…
— Опитвате се да посеете съмнения! — изсъска тя.
— Те вече са посети в дубъла, който стои пред мен! — отговорих аз. — Може би не трябва да предавате такива мисли на рояка. Можете да останете и да ми помогнете. Да намалите малко злините, които сте сторили. Да намалите поне малко товара. Да помогнете на рояка, като останете и изкупите…
Нещо в думите ми предизвика взрив от емоции.
— Не!
Тя изкрещя проклятие, замахва към мен с ноктите си и се обърна да побегне към платформата… и се закова на място при вида на малкото, подобно на пор същество, захапало с блестящите си зъби шапката с електродите. Със скъсан кабел.
Червеният дубъл нададе такъв отчаян вой, че нямаше начин да не се възхитя.
„А аз си мислех, че «пчелата работничка» ще има слабо чувство за самоличност, подобно на мравка. При Ирена е точно обратното! Всяка част от нея отчаяно иска континуитет. Огромното, френетично его е било източникът на силата й. И на краха й.“
Хор изглеждаше объркан от суматохата. Някои от другите червени започнаха да отварят очи.
— Хайде — умолявах единствената стояща червена дубъл, която трепереше, докато палоидът разкъсваше шапката на парчета. Тъмните й очи бяха разширени от ужас. — Помогни ми да намеря Бета. Това може да наклони равновесието на кармата…
Тя с писък се обърна (трябваше да отскоча, за да избегна блестящите й нокти) и с всички сили хукна покрай кабелите към алеята. След малко се чу думкане.
— Какво става? — изкрещя Хор. — Хей, какво правиш? Разкарай се от колата ми!
Пурпурният хукна след нея и остави машинариите си включени. Разнесе се остър вой, издигащ се към някакво неизбежно кресчендо. Преместих се по-близо, за да видя какво става навън и същевременно да погледна истИрена — органичната жена, която лежеше на платформата, жадуваща да умре по правилния начин, така че Постоянната й вълна да се извиси и да стигне до рая.
Как се беше изразило червеното копие?
„В космоса има сурови ритми… подобни на Постоянната вълна… също като прясна голем-глина… Първите съзнания, които успеят да прехвърлят своите вълни…“
О, Господи!
Приближих до платформата. Отчаяното червено копие се катереше на покрива на колата! Хор беше по петите му, робата се развяваше покрай голите му крака по твърде недостоен начин. По пипалата, обгърнали главата на истИрена, прескачаха искри.
— Господин Морис…
Едва успях да чуя влажния хрип сред воя на машините. Наведох се към умиращата жена, като внимавах да не докосна нещо. Бледото й лице бе цялото на петна и покрито е малки пъпчици. За момент се зарадвах, че нямам обоняние.
— Албърт…
Не беше личност, която ми харесваше особено. Но все пак страданията й бяха истински и предполагам, че заслужаваше съжаление.