— Мога ли да ви помогна с нещо? — попитах я, като се чудех кога ли точно машинариите ще отприщят цялата потисната в тях енергия. Не беше особено здравословно да стоя тук.
— Чух… какво… казахте…
— Какво, онова за кармата и прочее? Вижте какво, не съм свещеник. Как бих…
— Не… прав сте… — Тя тежко поемаше дъх между думите. — Зад бара… махнете кетонния капак… пипнете… пипнете…
Клепачите й затрепериха.
— По-добре да се разкарваме оттук, приятел — подкани ме палоидът. Вече беше застанал до вратата и слънцето светеше в гърба му. Побързах да се присъединя към него и се обърнах точно навреме, за да видя как започна избухването на малки мълнии. Тялото на Ирена конвулсивно се сгърчи. Обкръжаващото я съцветие от червени големи направи същото. В перфектен синхрон. Нямаше да продължи дълго.
Докато отстъпвахме по алеята, погледнахме към суматохата на покрива на колата. Последният дубъл на Ирена, който скоро щеше да осиротее, здраво стискаше голямата антена и ридаеше съвсем реалистично, а Хор я държеше за глезена. Той, от своя страна, се държеше за багажника и се мъчеше да я смъкне долу.
— Пускай! Ще я счупиш! Имаш ли представа колко дълго съм спестявал за лиценз…
Палоидът скочи на рамото ми и забързах, за да увелича разстоянието между нас и… и каквото там щеше да се случи.
От задното помещение на „Дъгоцветния салон“ се разнесе гръм, подобен на барабанен бой… или по-скоро на квакането на милион преграквали гигантски жаби. Добре де, сравненията ми куцат, но всеки, роден в този век, би познал басовия каданс на неимоверно усилената Постоянна вълна. Може би на тромава карикатура, внушителна, но лишена от финес. Или колосално уголемена версия на истинската. Кой може да каже?
„Ирена би могла… само за няколко секунди.“
Последният й голем ридаеше на покрива на колата и се мъчеше да се освободи от хватката на Хор и да сложи главата си точно пред антената.
— Не ме оставяйте! — стенеше тя. — Не ме оставяйте сама!
— Мисля, че мравките работнички не би трябвало да обръщат чак толкова внимание на собственото си аз — сухо коментира палоидът.
— Преди малко си мислех за същото. Може би в крайна сметка ще се окаже, че рояк е неточна метафора. Човешката личност, най-добре пригодена за начина на живот на Ирена, е цялото его. Никога не би допуснала да изгуби и частица от себе си. Сигурно стремежът да бъдеш голям може да е също толкова наркотик, колкото…
— Започва се! — прекъсна ме дубълът на Пал.
От дъното на алеята гледахме как ярката светлина се излива през задната врата на клуба, от помещението, където лежеше Ирена и копията й.
Светлината изгаряше и хвърляше сенки дори върху огрения от слънцето асфалт. Инстинктивно вдигнах ръка пред очите си.
Борбата на покрива на колата свърши, когато Хор с вик скочи долу. В същия миг нещо се понесе през свръхпроводимите кабели. Последният червен дубъл изкрещя и отчаяно сграбчи антената, от което стойките й изскърцаха. Колата бе обгърната от блестяща вълна. Искри покриха нея и чинията…
Изригна видим лъч и удари глиненото тяло, което се разтресе, втвърди се, увисна на антената и я наклони надолу, изтръгвайки металните й подпори. Ние с Пал (и с виещия Хор) гледахме как антената се отчупи… и падна на земята до колата.
Безшумна, ослепителна вълна от чиста светлина блесна покрай нас с Пали. По гърба ми преминаха гърчове. Ушите ми изпукаха силно и болезнено. Разреждания на статично електричество последваха светлината, взривиха задните врати на буса и разпиляха някакво оборудване по земята.
Излъчването приключи, насочено не към космоса над главите ни, а към пясъчната алея под нас.
Хор се свлече на земята и отчаяно застена във внезапно възцарилата се тишина.
— Нали знаеш, Зелчо — обади се малкият ми приятел от рамото ми, когато най-сетне успяхме да дойдем на себе си от този спектакъл. — Нали знаеш, този град е построен върху богати залежи от чиста глина. Това е една от причините преди години Енеас Каолин да построи първата си лаборатория именно тук. Няма да е прекалено пресилено да си представиш…
— Млъквай, Пал.
Не исках да слушам поредната извратена идея, която му бе хрумнала. А пък и димът вече бе започнал да се разсейва и не видях никакви признаци на пожар. Никой не би могъл да ни попречи да влезем в „Дъгоцветния салон“.
— Хайде — казах аз и потърках челюстта си. Болеше ме точно под ушите. — Да видим що за подарък ни е оставила Ирена.