— … като за аз-ове-еднодневки. Загубата им не означава нищо, също както прародителите ни не биха седнали да оплакват загубата на някой неприятен ден. Е, това си е твое право. Но не ме наричай чудовище само защото се възползвам от предимството си.
Това ме накара да затая дъх.
— Чудовище ли съм те наричал?
Каменно изражение.
— Няколко пъти.
Замислих се.
— Е, добре. Значи трябва да очаквам, че твоята… процедура ще боли. При това много.
— Страхувам се, че да. Съжалявам. Но имам и добри новини! Имам основание да смятам, че този път нещата ще протекат много по-гладко.
— Защото си усъвършенствал методите си ли?
— Отчасти. И отчасти поради променените обстоятелства. Очаквам, че Постоянната ти вълна ще е по-Податлива… по-подвижна… сега, когато вече не си привързан към органичната реалност.
Начинът, по който го каза, не ми хареса.
— Какво искаш да кажеш с това „вече не си привързан“?
Махарал се намръщи, но виждах съвсем ясно, че зад изражението му се крие и частица удоволствие. Може би дори не осъзнаваше колко се радва да ми съобщи новината.
— Искам да кажа, че сте мъртъв, господин Морис. Вашето оригинално тяло бе превърнато в пара през нощта на вторник срещу сряда при ракетна атака, унищожила дома ви.
— При… какво?
— Да, нещастни ми събрат-артефакт. Също като мен, сега ти си — както се изразяват — призрак.
29. Имитация на подправен живот
„Дъгоцветния салон“ бе зловещо празен.
Няколко холопроектора бяха оставени включени и осветяваха дансинга и Ямата на злобата с извиващи се образи, подобно на някакви многоизмерни пейзажи на Дали, из който бродеха еротични фигури, притежаващи прекалено много крайници. Но без гърмящия керамопънк проблясващите форми изглеждаха твърде жалки. Мястото просто бе създадено за тълпи — гореща преса за неколкостотин ярко оцветени тела, носещи своите постоянни вълни открити, ултравъзприемчиви и свръхчувствителни, като ярките емоции на тийнейджърите.
— Чудя се кой ли ще поеме това място — обади се палоидът. — Мислиш ли, че Ирена има наследници или е оставила завещание? Дали всичко това няма да се обяви на търг?
— Защо? Да не искаш да ставаш кръчмар?
— Изкусително е. — Той скочи от рамото ми на широкия бар от лакирано тиково дърво. — Но може би не притежавам необходимите качества.
— Имаш предвид търпение, съсредоточеност и такт — отвърнах аз, докато се оглеждах. Зад бара бяха подредени всевъзможни тръби, канелки, бутилки и дозатори за интоксиканти, еуфорици, стимуланти, изравнители, ускорители, забавители, депресанти, антидепресанти, миопици, стигматици, зилотропици, хистерогени…
— Разби ме, Албърт. Макар че представата на Ирена за такт бе доста специфична. Същата като на сводниците, биячите и ченгетата. Да им го начукам на всичките.
— Нихилист — измърморих аз, докато продължавах да изучавам етикетите на главозамайващата колекция буламачи. Търсенето не се очертаваше да е от най-лесните. Разнообразието от боклуци, с които можеш да натъпчеш едно глинено тяло, никога няма да спре да ме смайва и несъмнено е поразило и откривателите на дубъл-технологията, когато хората се захванали да модифицират пещите в домашни условия. Можеш да настроиш голема си така, че да реагира невероятно на алкохол или ацетон, на електрически или магнитни полета, на звукова или радарна стимулация, образи или аромати… да не говорим за хилядите специално, изработени псевдопаразити. С други думи можеш да блъскаш, скубеш или задавяш Постоянната вълна по безброй начини, които биха били фатални за органичното ти тяло, и да прехвърлиш ярки спомени у дома в края на тежкия и изнурителен ден.
Нищо чудно, че има пристрастени към изживяванията. В сравнение с тях коктейлите между опиати и алкохол, които разни мрачни типове си правели по времето на дедите ни, приличат на доза витамини.
— Нихилист? Как смееш да ме наричаш така? Хей, приятел, кой стои тук и си хаби собствения си живот, за да ти помогне?
— И наричаш това кибичене помощ? Какво ще кажеш да подушиш малко зад бара?
В отговор той се озъби, но в крайна сметка скочи в другия край на бара и започна да души и да преглежда етикетите, без да престава да се оплаква на висок глас, че му ставам длъжник. Естествено изобщо не му се вързах. Личното пристрастяване на приятеля ми беше да се мотае и души насам-натам в света на тайните. След събитията от последния час изглеждаше по-щастлив от всякога.