Тъй като бях срещал последните двама, знаех, че всеки първокласен следовател ще заподозре нещо нередно. Те просто не бяха достатъчно компетентни, за да саботират „Универсални пещи“. И макар че Гадарен би могъл да разполага с мотиви да унищожи УП, Лум желаеше да „освободи робите“, а не да ги унищожава. Всяко достатъчно умно ченге щеше да види в тях просто будали, на които им е бил извъртян гаден номер. Бета бе нагласил Ирена да поеме удара, след като първата защитна линия падне.
„Тя е разбрала всичко това в мига, когато е видяла снощните новини. Почукването на вратата е дошло едва след няколко часа. Би могла да остане и да помогне на следователите да разнищят още следи. Но Бета я е познавал прекалено добре. Отмъщението не би имало смисъл. Важно е било само уреждането с «Последни възможности» на подробностите около «безсмъртието».
Е, значи аз трябва да почистя след нея… и след Албърт. И…
И май ще излезе, че в крайна сметка животът ми продължава да изтича в чистене на кенефи.“
Всъщност Ирена бе свършила добра работа с тези снимки в едър план на Бета — стига това наистина да бе той. Може би сбърканият ми мозък гледаше на нещата по различен начин, но по-важно ми се стори да изуча лицето, отколкото да се мъча да го проследявам от една камера на друга.
Добре. Въпрос номер едно — наистина ли „вайс Колинс“ е Бета, прочутият крадец на големи и авторски права? Червената Ирена изглеждаше убедена. Може да бяха имали дълги и доходоносни делови отношения. А и не ми бе трудно да си представя как прагматичната Джинийн Уоммейкър решава да престане да се бори срещу Бета и вместо това да обедини усилията си с него. Та нима те двамата не бяха в кажи-речи един и същи бизнес? От кетъринг до удовлетворяване на перверзни?
Свързах четеца с компютъра на Ирена и получих бърз отговор, когато попитах за наличието на някои стандартни процедури за обработка на изображения. После поисках увеличаване на образа.
— И това ако не е интересно… — промърморих.
Очевидно Колинс бе използвал напълно различни схеми да украсява лицето на дубълите си на всяка от първите пет срещи с Ирена. Но на последните три мотивът на кожата оставаше един и същ. „Кой от елементите е важният? — зачудих се. — Първоначалното разнообразие? Или фактът, че после му е писнало да сменя шарките?“
Не разполагах с ресурси да извърша математическо-конфигурационен анализ на пресичащите се ивици и да определя дали в тях не е заложен някакъв код. Щеше да бъде, сякаш Бета да носи шифровани улики върху кожата си и да предизвиква неприятелите си да ги разшифроват. Вайс Каолин разполагаше с ресурси за подобен анализ, а аз работех за него. Бих могъл да препратя данните на магната за секунди, само с произнасянето на една-единствена команда.
— Увеличи — наредих вместо това на компютъра и оставих погледът ми да определи къде — карираната кожа на лявата буза на последната снимка на „вайс Колинс“.
Нел ми липсваше. И особено всичките й чудесни автоматични инструменти, които пазеше в леденото си ядро, готови да бъдат използвани от Албърт. Но с помощта на няколко евтини заместителя, изровени в интернет, успях да получа доста добра картина на глинената повърхност, която се оказа много фино загладена, с еластична, обработена от пещта текстура. Много високо качество. Бета можеше да си позволи скъпи тела.
По дяволите, знаех го. Това не беше нещо важно или ново. „И какво от това? Не съм Албърт Морис. Какво ме кара да си мисля, че мога да играя ролята на частен детектив?“
Преди да се откажа, реших да използвам същите инструменти върху по-ранните изображения. Дали беше някакво предчувствие?
И зяпнах.
Текстурата бе съвсем различна! По-груба. И този път имаше безброй мънички издатини, ред след ред, най-малко по хиляда на линеен сантиметър. Пиксел-емитери, сетих се. Като онези в умните тъкани, които си сменят цвета при дадена команда. Само че тези лежаха направо върху напълно нормално изглеждаща сива псевдоплът. Именно тези елементи създаваха каретата. Някои ставаха тъмни, други — светли, и заедно създаваха илюзията за пресичащи се ивици.
Така значи. Дори да бях използвал старите записи на камерите да проследя Колинс до, да кажем, агенцията за коли под наем, неминуемо щях да го изгубя. Щеше да настъпи един момент, когато той щеше да изчезне сред тълпата в някое скрито ъгълче. И щях да се оглеждам за карирани физиономии — а той щеше да си е сменил оцветяването на мига! Обзалагам се, че е имал и надуваеми протези под кожата си, с които също толкова бързо би могъл да смени и чертите на лицето си. Никаква нужда от бързо пребоядисване, маски и козметики в стил Албърт.