Но да направи такава луда изцепка! Да захвърли всичко и да отиде да рови из пепелта на къщата ми с надеждата да не съм бил там, когато е станала на развалини… Значи тя всъщност ме обича!“
През последните два дни научих, че едновременно съм заподозрян за престъпник и мишена за убийци. Бях попаднал в засада, оставен да умра, изтърпях едно мъчително пътешествие през пустинята и се сблъсках с още по-големи разочарования. И независимо от всичко това внезапно се почувствах доста… ами… щастлив.
„Ако оцелея и не свърша като труп или затворник, ще поговоря с нея. Ще премислим отношението си към…“
Фоновият шум от битката се смени с високо пращене, последвано от тежък шляпащ звук. Тълпата екзалтирани архита скочи на крака с рев и разтресе трибуната, когато някакво покрито с шипове кълбо полетя във висока дъга над арената, оставяйки лед себе си следа от съсиреци.
— Шрапнели! — изкрещя ефрейтор Чен и отскочи назад с маймунска пъргавина. Двамата с Риту се втурнахме след него и избегнахме на косъм зъбатата намръщена глава, която удари земята на метри от нас, затъркаля се и спря в краката ми.
Бързото разпадане вече бе в ход, двете уши избълваха дим и кал, която изцапа влажния пясък. По-добре беше собственикът на главата да я намери бързо, ако искаше пълно прехвърляне. Всички тези шипове и рогове сигурно бяха направени с много любов от някой хобист, но определено нямах никакво желание да докосна това огромно зъбато нещо!
Въпреки че беше откъсната, главата все още бе в съзнание.
— Еха… — прошепна тя. В дивите й очи все още мъждукаше пламъче. — Ама… че… кеф!…
Шимпанзето-боец изсумтя. В звука се долавяше известно уважение.
Обърнах се към него.
— Сериозно ли имаше предвид това, което каза — че искаш да направиш нещо за нас?
— Разбира се, защо не? — сви рамене маймунякът-дубъл. — Всеки приятел на Клара е и мой приятел.
31. Луд голем
Гледах опулено сивия призрак на Махарал.
— При… ракетна атака ли?
— Точно така. От дома ти — и архито ти — остана само един димящ кратер. Така че сега единствената ти надежда е същата като моята. Успешно приключване на експеримента.
Естествено реакцията ми беше изблик на страх и ужас. Макар и малко и евтино, червеното ми тяло бе оборудвано за всякакви емоции. Но все пак съм гледал смъртта в очите много пъти и досега винаги съм успявал да отложа последната среща. Така че защо да не се надявам? Махарал можеше и да блъфира. Да тества реакциите ми.
Запазих безизразна физиономия и обърнах нещата. Реших аз да го тествам.
— Континуитет, професоре. Всичко се свежда до него. Дори с новата технология за обновяване на elan клетките глиненото ти тяло не може да бъде презареждано повече от няколко пъти. Трябва да се сдобиеш с моята способност за копиране, за да правиш впечатване от един дубъл на друг. Това е единствената ти възможност при липсата на органичен мозък.
Той кимна.
— Продължавай.
— Но нещо ти е убягнало. Каквото и да правя, както и да успявам да правя такива добри копия, самото умение не се дублира лесно.
— Това е вярно, Морис. Вярвам, че умението ти е отчасти свързано с небрежното ти отношение към изгубените ти през годините дубъли. Отношение, което демонстрираш дори и в момента. Забелязваш ли колко спокойно реагираш на новината, че истинското ти тяло е унищожено? Всеки друг би обезумял.
Чувствах се всякак, до не и спокоен. Всъщност бях направо бесен! Но други неща бяха с по-висок приоритет от желанието ми да се разбеснея и да започна да му крещя. Всички мои предишни копия-затворници би трябвало да са открили синдрома на Смерш-Фокслайтнер. И бяха решили да се преструват, че са апатични. Че не им пука. За да накарат Махарал да говори.
Трябваше ли да се придържам към същия подход? Или да опитам нова тактика и да го изненадам?
Но за момента, закопчан с белезници, не виждах никакъв начин да се възползвам от изненадата. Най-добре да я запазя за по-нататък.
— Разбираш ли — продължи Махарал, увлечен от темата — ние хората сме все още привързани здраво към животинското в нас… към отчаяното желание да продължим органичното си съществуване. Наследеният инстинкт за самосъхранение е играл важна роля в еволюцията ни, но той може да бъде и котва, която да задържа Постоянната вълна. Това е една от причините много малко хора да правят наистина първокласни впечатвания, без значителни пропуски и липси в паметта. Хората просто се сдържат и никога не позволяват целите им същности да се прехвърлят в глината.