— С други думи, „субективната гледна точка“, за която говореше.
— Да. Някой трябва съзнателно да забележи ефекта от експеримента или събитието, за да могат вълновите функции да се огънат и да станат действителни.
— Хм. — Напрягах се, но правех всичко възможно да не го показвам. — Имаш предвид като онази котарак в кутия, който е едновременно жив и мъртъв, докато някой не отвори кутията.
— Много добре, Албърт! Да. Подобно на смъртта или живота на котарака на Шрьодингер, всяко събитие във вселената остава неосъществено до момента, в който не бъде материализирано чрез наблюдението на мислещо същество. Дори това същество да се намира на много светлинни години разстояние. То поглежда случайно небето и вижда нова звезда. Така може да се каже, че то помогна да се създаде звездата, заедно с друг наблюдател, който също я е забелязал. Субективното и обективното имат много сложна връзка помежду си, така е! Много по-сложна, отколкото предполагаме.
— Разбирам, докторе. Тоест, мисля, че разбирам. И все пак… това трябва да има нещо общо с Постоянната вълна… но как?
Махарал бе прекалено въодушевен, за да се раздразни.
— Преди много време един известен физик, Роджър Пенроуз, предположил, че съзнанието произлиза от неосъществени квантови феномени, действащи на нивото органели, намиращи се в човешките мозъчни клетки. Някои вярват, че това е една от причините никой да не е успял да осъществи старата мечта за истински изкуствен интелект в компютър. Детерминистичната логика и на най-сложната дигитална система си остава фундаментално ограничена, неспособна да симулира и още по-малко да копира безкрайните последователности и стохастичните тонални модели на хиперсложната система, която наричаме душевно поле…
Уф. Направо ми се завиваше свят. Но исках Махарал да продължава да говори. Отчасти, защото би могъл да спомене нещо полезно. И за да забавя нещата. Каквото и да бе замислил да прави с мен побърканият учен с помощта на безумните си машинарии, вече знаех, че ще боли.
При това много. Достатъчно, за да изгубя самообладание.
А страшно мразя да губя самообладание.
— Така че всеки път, когато се копира човешката Постоянна вълна, остава едно ниво на дълбока връзка — „заплитане“, ако ще използваме стария термин от квантовата механика — между копието и оригиналния му образец. Между дубъла и органичния му оригинал. Не е на ниво, на което да може да се забележи. Никаква информация не се обменя, докато големът е някъде си. Но въпреки това свързващото звено си остава и задържа дублираната Постоянна вълна.
— Това ли имаш предвид под котва? — попитах го. Най-сетне започнах да виждам връзката.
— Да. Органелите, за които говори Пенроуз, наистина съществуват в мозъчните клетки. Но вместо с квантови събития те се заплитат с подобен, но напълно отделен спектър от солистични модели. Когато създаваме дубъли, ние усилваме тези безбройни събития и впечатваме комбинираната им вълна в празната матрица. Но дори когато тази нова матрица — големът — стане й излезе, неговият статут на наблюдател продължава да е свързан с оригинала.
— Дори ако големът не се върне за прехвърляне?
— Прехвърлянето включва извличането на спомени, Морис. А аз говоря за нещо много по-дълбоко от паметта. Говоря за смисъла, по който всеки индивид е суверенен наблюдател, който променя вселената — който прави вселената със самото си наблюдение.
Отново изгубих нишката.
— Искаш да кажеш, че всеки от нас…
— … някои от нас повече от другите, очевидно — озъби се Махарал. Гневът му се беше върнал. И завистта и омразата, които едва сега започнах да разбирам. — На ниско ниво твоята личност се оказва по-склонна да приеме несигурната природа на света — да дарява своите подличности със свой собствен, независим статут на наблюдатели…
— … и следователно с пълни Постоянни вълни — казах, за да поддържам разговора.