— Именно. В крайна сметка тази способност няма нищо общо с егоизма, нихилизма, небрежността… или интелекта, което е очевидно. Може би ти просто си по-склонен да се доверяваш на себе си, отколкото повечето хора.
Той сви рамене.
— Дори и така да е, талантите ти са спънати. Ограничени. Лошо орязани. Единствената им проява е способността ти да правиш добри копия, въпреки че би трябвало да си способен на много повече — когато се стигне до минаване отвъд, в нова територия, ти си оставаш също така закотвен, както всички… И изведнъж, преди по-малко от седмица, внезапно открих какъв трябва да е отговорът. Страшно прост, макар че е нужна брутална сила, за да се постигне краят, който търся. Колкото и да е иронично, това е същият момент на трансформация, която предците ни са свързвали с освобождаването на душата.
Той замълча.
Сетих се. Не беше трудно.
— Говориш за смъртта.
Усмивката на Махарал се разтегли още повече — ревностна, покровителствена и омразна.
— Много добре, Албърт! Наистина, древните са били прави в дуалистичното си вярване, че душата може да бъде освободена от тялото след смъртта. Само че има и много повече неща, за които не са могли да си представят…
Докато Махарал говореше, моята тактика беше ясна като бял ден. Да го карам да продължава. Имаше още въпроси и неща за откриване. И въпреки това…
Не можах да се сдържа. Гневът избухна в мен и малкото ми тяло с изненадваща сила опъна оковите.
— Ти си изстрелял ракетата! Ти си ме убил, мръсни кучи сине, заради проклетите си теории! Ах ти, мръсно садистично чудовище! Като се освободя от…
Йосил се засмя.
— Е, независимо от няколкото момента на просветление, ругатните започват по разписание. Ти си досадно предвидима личност, Морис. И смятам да извлека доста полза от предвидимостта ти.
И с тези думи дубМахарал се върна отново към подготовките си — мърмореше команди и натискаше копчета, докато аз лежах и изгарях, разкъсван между долнопробното задоволство да го мразя и разбирането, че реакцията ми е онази, която иска той.
Естествено, под всичко това дебнеше и любопитството какво смята да направи по-нататък.
32. Бдителност
Изоставихме колата на „Универсални пещи“, която ни бе отпуснал вайс Енеас Каолин. Предполагахме, че е натъпкана с подслушвателни устройства.
Какво ли друго бе предприел магнатът? Тази мисъл се въртеше непрекъснато в главата ми. Спрях една рикша пред спусналия кепенците „Дъгоцветен салон“, скочих на мястото за пътници и казах на шофьора да ни закара на Четвърта улица.
— И дай повечко газ! — добави моят малък пороподобен приятел, изгарящ от желание да се разкара оттук. В една малка кесия палоидът носеше някои от находките, на които попаднахме, докато тършувахме зад бара, където царица Ирена бе крила някои от тайните си. Май вече кроеше планове как да продаде материалите на „законните им притежатели“ срещу „хонорар за откриването им“, без да се налага да се използва думата „изнудване“.
Водачът сви рамене, свали крещящите си тъмни очила от челото си и си ги сложи. Това разкри малки шикарни дяволски рогца — вероятно имплантиран компас-локатор, достатъчно евтин, за да се инсталира дори на дубъл-еднодневка.
— Дръжте се! — предупреди ни той, хвана ярема и се понесе напред на силните си, подобни на кози крака. Едва след като набра скорост над тридесет клика, включи малкия електромотор и вдигна керамичните си копита над земята.
— Към конкретно място ли сте се запътили? — попита през рамо приличащият на сатир шофьор. — Или благородният сив просто се разхожда? Пътува за събиране на спомени? Желаете ли една бърза обиколка на града?
Трябваха ми няколко мига, преди да се сетя, че в дома на Каолин бях пребоядисан в първокласния „емисарски“ нюанс на сивото. Водачът очевидно бе решил, че не съм тукашен.
— Познавам всички исторически и тайни местенца. Пазарчета, където продават контрабандни стоки, каквито няма да видите никога на изток. Алеи, където законът не важи и камерите са забрадени. Само плащате малка такса за поквара и подписвате писмен отказ от претенции. И попадате в рая на анархизма!
— Само до Четвърта — отговорих аз. — Ще ти кажа къде да спреш, като стигнем. — Разбира се, имах определена цел, но не трябваше да я казвам на глас. Не и когато по всяка вероятност бяхме под наблюдение — и отвън, и отвътре.