Той прие отговора ми с изсумтяване и нагласи визьора си, като нехайно държеше кормилото с пръст. През това време аз измъкнах телефона, който получих малко след подмладяването си.
— На кого ще звъниш? — попита палоидът.
— Ти как мислиш? На работодателя ни естествено. — В паметта бе заложен един-единствен номер.
— Но тогава… защо оставихме колата, ако…
Малките тъмни очи проблеснаха. Направо виждах как подозрителният малък ум на Пал напряга сили.
— Добре де. Предай на Енеас много поздрави от мен.
Бидейки евтин зелен — макар и пребоядисван в оранжево и сиво — не можех изразително да извъртя очи към небето. Затова просто го игнорирах. Телефонът изтананика мелодията си. Кой щеше да отговори? Един от блестящите му големи… иди пък истинският отшелник-трилионер, скрил се зад микробонепропускливите стъкла на кулата си в префърцуненото имение. Или някой компютърен аватар, който или щеше само да приеме съобщението, или щеше да се справи с рутинните решения, може би използвайки записани думи, изречени от собствения глас на Каолин.
Чаках. Когато си от глина, чакането си е съвсем в реда на нещата. Независимо от краткотрайността ми, нетърпеливостта е за онези, които имат да губят истински живот.
Междувременно Старият град минаваше покрай нас с цялата си смес от мръсотия и ярки цветове. По някои от старите сгради, порутени и извадени от списъка за поддръжка, имаше предупредителни знаци, забраняващи влизането на истински хора. Но навсякъде имаше тълпи, абсолютно нехайни за нестабилното си обкръжение — хора, направени за изпълнен с тежък труд ден, но все пак по-ярки от безцветните си създатели. Заетите разноцветни мравки, благодарение на които цивилизацията продължава да съществува, непрестанно влизаха и излизаха от фабрики и работилници, мъкнеха тежки товари, бързаха за поверителни срещи и изпълняваха спешни поръчки, тичайки на дългите си крака.
Движението за миг се обърка и ни принуди да заобиколим открита строителна площадка, над която се рееше ярък холонадпис:
Блестящ дисплей отброяваше времето до деня, когато глинените хора и други товари щяха да бъдат изпращани до всяка част на града по разширена мрежа безвъздушни тръби, свързващи всеки адрес, подобно на безбройните самонасочващи се пакети с данни по интернет — напълно автоматично и почти безплатно. Шофьорите на маршрутни и бронтовози се оплакваха, че завършените етапи от проекта вече са ги лишили от най-доходоносните курсове. Отделни саботажи от време на време забавяха работата и напомняха на народа за старите дни на лудитите, когато профсъюзите водеха истински улични битки срещу дубъл-технологиите. Една неотдавнашна експлозия дори разруши намираща се недалеч сграда, разби на парчета повече от четиристотин голема и пръсна стъкла достатъчно далеч, за да нарежат един истински човек на цели три преки от нея. Наложи се да му направят шест шева. Това бе най-големият скандал.
Независимо от неуморното обществено мнение „Универсални пещи“ и останалите дубъл-производители лобираха здраво за инсталирането на тръбите във всеки град. Как по-добре да се увериш, че клиентите ти ще получават милионите си заготовки бързо и да им съдействаш да оползотворят, възможно най-пълно всеки впечатан ден? Колкото по-малко време големът прекарва в транспортиране или в хладилника, толкова повече клиенти ще имат чувството, че не са си хвърлили парите, на вятъра. И ще си поръчват още повече заготовки.
Под надписа се трудеха нискокачествени епсилон-модели — мъкнеха кошници с пръст на изпъстрените си с петна зелени гърбове. Други се спускаха надолу с части от керамична тръба, пригодена да издържа на високи налягания. Епсилоните дори не получават пълна впечатана личност. Никакви души и никакви рефлекси на сьомгата — само желание за работа и работа, и работа — докато рециклиращият контейнер не ги повика.
Сякаш виждах сцена от научнофантастичен кошмар, по-лош и от „Метрополис“ на Фриц Ланг — роби и работници, трудещи се за намиращите се някъде далеч господари, докато не умрат — обречени и неоплакани от никого. От друга страна, гледката изглеждаше великолепна! Свят на свободни граждани, отделящи малки части от себе си — с които лесно могат да се разделят, — които да се заемат с цялата необходима черна работа, за да могат всички да прекарат органичния си живот; в забавления и учене.
Кое от двете бе истина?