— Това ли е всичко? Вече го знаем от записа на сивия.
Не исках да казвам повече. Но Каолин все още ми беше клиент… най-малкото докато не проверях някои неща. Нямах законно и морално право да го лъжа.
— Вайс Колинс е бил просто фасада, разбира се. Ирена смяташе, че всъщност той би могъл да е Бета.
— Имаш предвид фалшификатора крадец на големи? Имаш ли някакви доказателства? — Гласът на Каолин зазвуча малко по-развълнувано. — Това би ми свършило идеална работа, за да натисна още повече. Да накарам ченгетата да започнат да гледат на това копеле като на обществена заплаха, а не като на поредния маловажен пират. Може да успеем да го изкараме от бизнеса!
Отговорих колкото се може по-внимателно:
— Аз мисля същото. Вървя по следите на Бета от три години. Имали сме доста неприятни сблъсъци.
— Да, сещам се. Измъкването ти в понеделник, последвано от нападението срещу Телър Билдинг във вторник. Имате за какво да си връщате един на друг.
Вече виждах целта на пътуването ни. Трябваше да накарам Каолин да се чувства достатъчно удобно, за да не се интересува от действията ми през следващите няколко минути. Определянето на времето беше от жизнена важност.
— Именно затова в момента отивам към Телър Билдинг.
Към. Това всъщност не беше лъжа. Пасваше на траекторията ни из Стария град, в случай че ни следеше по някакъв начин.
— За повече следи, а? Чудесно — каза Каолин. Чух някакви приглушени гласове около него; явно се нуждаеха от вниманието му. — Обади се отново, когато научиш повече — завърши той и прекъсна връзката, без да каже и едно „дочуване“.
„Точно навреме“ — помислих си облекчено.
— Спри тук! — казах на шофьора, който все още разделяше вниманието си между пътя, военните новини и ругаенето с Пал. „Как ли такива като тоя остават с книжки?“ — зачудих се, подхвърлих му една сребърна монета и скочих долу. За щастие, палоидът предпочете да си остане на рамото ми, вместо да налети на бой. Малко му оставаше.
„Църква на ефемералите“, гласеше мигащият надпис отпред. Изтичах нагоре по гранитните стълби, покрай всички окаяни дубъли — наранени, повредени или зарязани без никаква надежда да бъдат посрещнати вкъщи за прехвърляне. Повечето изглеждаха изтощени, близки до края си. А аз бях най-старият от всички! Единствената глинена личност, която имаше преки спомени от вчерашната проповед. Не че бях дошъл да присъствам на службата.
На опашката за бърза поправка чакаха няколко измъчени: копия; най-отпред стоеше дългурест пурпурен с откъсната лява ръка. За щастие, на смяна беше същата тъмнокоса доброволка и осигуряваше първа помощ на потъпканите и лишените от всякаква надежда. Каквато и психологическа причина да я бе накарала да посвети скъпоценното си реално време на съществата с къс живот, бях й благодарен.
— Опа! — ахна палоидът при вида на доброволката. — Това е Алекси.
— Какво? Познаваш ли я?
— Ъъъ… излизахме известно време — тихо ми прошепна минидубълът на Пал. — Мислиш ли, че ще ме познае?
Неволно сравних двата образа. Истинският Пал — красив, прошарен и широкоплещест, макар и без долната половина на тялото си и прикован завинаги към стола си — и вида на малкото пъргаво и ухилено същество, наподобяващо невестулка, което стоеше на рамото ми. Между тях нямаше нищо общо, освен когато не се стигнеше до нещата, които наистина имаха значение — като паметта, личността и душата.
— Може би не — отговорих аз, докато минавах покрай опашката и се насочвах към нея. — Стига да си държиш устата затворена.
Няколко наранени дубъла замърмориха, когато приближих до Алекси, заобиколена с варели евтина голем-вар, замазка и гипс. Тя ме погледна — и за първи път забелязах, че е красива по един особен мрачен, отдаден на призванието си начин. Започна да настоява да застана в края на опашката, но млъкна, когато вдигнах ризата си и се обърнах, за да й покажа дългия белег от втвърден цимент на гърба си.
— Помниш ли работата си, докторе? Свърши страхотна работа с онзи малък гаден поглъщач, дето ми дъвчеше чарковете. Сещам се, че един от колегите ти каза, че няма да изкарам деня. Трябваше да приемеш облога.
Тя примигна.
— Помня те. Но… това беше втор…
Алекси млъкна с ококорени очи. Не беше вчерашна — изводите сами се налагаха.
„Умна е, вярно си е. Но защо тогава е излизала с Пал?“