Пуснах ризата си.
— Можем ли да разговаряме някъде насаме?
Тя рязко кимна и ни направи знак да я последваме горе.
Странно, но палоидът не каза нито думичка, докато Алекси ни сканира. Тя бързо откри проследяващите буболечки, инсталирани от Каолин, когато бе така любезен да удължи псевдоживота ни.
Откри също така и бомбите.
Може би точно навреме, помислих си аз. Работодателят ни очакваше да докладваме от Телър Билдинг. Можеше да се раздразни, ако разбере, че сме кривнали от пътя.
— Коя Свиня ви е направила това? — изруга Алекси, докато внимателно оставяше бомбите в една очукана метална кутия. Има особени случаи, когато големите могат законно да носят устройства, за самоунищожаване, активиращи се дистанционно по радиото. Но те са много редки на територията на ТЕЗ. Естествено групата на Алекси възразяваше срещу тази практика по принцип. Въздържах се и не й казах, че нашите бомби ни ги е поставил самият велик робовладелец вайс Каолин. Ако научеше, тутакси щеше да го разгласи на всички активисти в движението си.
Не можех да позволя подобно нещо. Не още.
Палоидът се нуждаеше и от някои поправки. Докато тя работеше върху него, аз гледах от балкона към стъклописа в главната зала. Старите християнски символи бяха сменени с кръгла розета, подобна на цвете. Листенцата му изтъняваха навън преди внезапно да се разширят в самия край под прав ъгъл към заострените върхове. Отначало си помислих, че всяко листенце може би е риба с обърната към външната страна опашка. После обаче разбрах, че всъщност са китове — кашалоти, доколкото личеше — събрали огромните си вежди на някаква важна среща на умовете на семейство китови.
Какво означаваше този символизъм? Китовете — дълговечни, макар и застрашени — изглеждаха пълна противоположност на дубълите, които умираха бързо, но затова пък всеки ден се появяваха все повече и повече, винаги възстановявани от човешката изобретателност и дръзновение.
Розетата донякъде ми напомняше за мандалата, която носеше техникът-свещеник от „СД Последни възможности“, ръководил прехвърлянето на царица Ирена в отвъдното. Макар и съвсем различни в детайлите си, двете изображения се свеждаха до борбата за решаването на един и същи проблем — как да помирят впечатването на душата с трайния религиозен импулс. Но кой съм аз, за да си казвам мнението по подобни въпроси?
Наистина, тези ефемерали ми харесваха. Може би им дължах една-две услуги. Но засега трябваше да бъда въздържан.
Алекси приключи с работата си и обяви, че сме чисти. Внезапно се почувствах свободен за първи път, откакто… ами, откакто срещнах Пал, Лум и Гадарен в онзи запустял древен парк и бях въвлечен в цялата тази мръсотия.
— Сега мога да се обадя вкъщи! — ликуваше палоидът, забравил клетвата си да пази мълчание. — Да разкажа на себе си какво видях! Направо ще се побъркам от кеф при прехвърлянето.
Алекси погледна надолу към него и присви очи. Може би нещо в ритъма на говора на Пал й се бе сторило познато. Не й дадох време да се сети.
— Моят парт… двамата с моя приятел имаме нужда от сигурна връзка с мрежата. Можете ли да ни услужите с един-два чадора?
След колеблива пауза тя кимна и посочи към закачалката, От нея висяха две черни безформени одеяния.
— Неотдавна ги почистихме. Няма буболечки.
— Ще свършат идеална работа, благодаря — казах аз и тръгнах към закачалката.
— Само за ваша информация — добави тя, — абонирана съм за „Бдителност“, така че не се опитвайте да правите разни пакости или незаконни номера от наше име.
— Да, госпожо.
Алекси се намръщи.
— Мога ли да ви се доверя, че няма да пипате нищо друго тук, ако ви оставя и се върна при пациентите си?
Палоидът убедително кимна.
— Ще ви се отплатим за добротата ви — уверих я аз.
— Хм. Може би някой път ще ми обясните как става така, че все още ходите, след като отдавна трябваше да сте кал.
— Някой път. Обещавам.
Тя ни хвърли последен подозрителен поглед и излезе. Когато стъпките й заглъхнаха, погледнах въпросително палоида.
— Добре де! — гъвкаво се изви той. — Може би е по-добра, отколкото заслужавам. Ще се захващаме ли за работа? Няма да заблудим Каолин задълго.
Малкият ми приятел скочи на бюрото и аз му помогнах да се пъхне под чадора. Активната качулка го покри и се нагласи според странната му форма. Поставих другия на главата си и оставих черните му краища да се спускат по раменете надолу до кръста ми. Отвън приличах на някакво забулено същество от мрачните години преди половин век, когато в една трета от държавите на Земята жените били принуждавани да скриват лицата и телата си под безформени одеяния от муселин и марли. В наши дни старият потиснически чадор се бе превърнал в нещо, което ти даваше пълна свобода.