Отвътре…
Внезапно се озовах в друга вселена. Чудният космос на виртуалната реалност, където информацията и илюзията се смесват в изобилия от цветове и синтетични дълбочини. Сензорите на чадора усещаха разположението на ръцете ми, върховете на пръстите ми, всяко мое издишане, реагираха на всеки звук от симулирания ми ларинкс. Няколко измърморени команди — и след секунди пред мен се появиха три активни земни кълбета.
Първото увеличи образа към мястото, където се намираха димящите останки на дома ми… на Албъртовия дом. Безплатни корелатори се спуснаха от заобикалящия ме дигитален свят и започнаха да ме умоляват да им позволя да съберат всички данни за трагичното събитие. Двама от агентите бяха с добра репутация, така че им дадох няколко параметъра и ги пуснах да действат. На това ниво на осведоменост не ми струваха нито стотинка, а възможност за обратно проследяване не съществуваше. Нищо не ме отличаваше от милионите други воайори в мрежата. Вече имаше и други по-важни новини, така че действията ми не би трябвало да привлекат ничие внимание, докато не задълбая прекалено дълбоко.
Вторият мехур обхващаше новините за опита за саботаж в „Универсални пещи“. Поисках официалното становище на полицията — най-вече за да разбера дали Албърт все още е заподозрян. Освен това, всяко подобно събитие привличаше всякакъв вид конспиративни теории, доклади от доноснически клубове, хобисти, самотни параноици, автономни „ами ако“ агенти и мотаещи се „да, ама“ аватари. И ако никой от тях не бе на вярна следа, аз можех да пусна и свой собствен доклад! Пускането на анонимни слухове е дълбоко уважавано средство за пакостене, извоювало си специално почетно място.
„ИстАлбърт би бил много по-добър в това. А някой от абаносовите му — още повече.
А аз съм само един зелен, при това и франки. Но съм единственият, който е останал.“
Докато двата мехура се занимаваха с ровене и претърсване на купищата данни, подготвих третата си и най-опасна стъпка.
Резервният носител, където Албърт държеше архивни копия на файловете си, в случай че нещо се случи с домашния му компютър.
Да предположим, че Нел е регистрирала приближаващата ракета… дори само няколко секунди преди попадението. Съгласно инструкциите си тя би трябвало да прехвърли колкото се може повече данни във външния носител. Те би трябвало да ми покажат какво е правил — а вероятно дори какво е мислел — създателят ми в последния миг.
Наградата бе съблазнителна. Но достъпът до нея би могъл да е рискован. „Който и да е изпратил ракетата, той би трябвало да е държал къщата под наблюдение, за да е сигурен, че Албърт ще е вътре по време на нападението. Но колко интензивно е било наблюдението? Дали просто са разположили, навън миникамери, следящи кога Албърт влиза и излиза? Ами ако са успели да проникнат през защитните му екрани вътре в къщата? Де кажем, чрез летящ микрошпионин? Подобни неща стават от време на време. Технологиите се развиват и камерите стават все по-малки и по-малки. Само глупаците могат да се надяват, че тайните им ще останат непокътнати завинаги.
Някой може да е знаел всичко, включително и местоположението на носителя. Може да е поставил дебнещ софтуер, който да засече всеки, който се опитва да стигне до носителя. Взетият назаем чадор няма да ми осигури анонимност много време.“
Но нима имах избор? Алтернативата бе да отида при Пал, да се напием и да чакаме този изкуствено удължен псевдоживот най-накрая да свърши.
Майната му! Размърдах пръсти и измърморих няколко фрази под драпериите на чадора с надеждата, че Албърт не е сменил паролите, след като бе научил, че е създал първото си франки.
Почти веднага пред мен изникна едно доста добро факсимиле на Нел.
Експертите твърдят, че такова животно като истински дигитален интелект не съществува и никога няма да бъде създадено. Сигурно са прави. Това е една от онези „несбъднати мечти“ на научната фантастика от двадесети век, които никога няма да се превърнат в действителност — също като извънземните летящи чинии. Но все пак симулацията бе достигнала истинско съвършенство и една анимирана програма като нищо може да подлъже повечето хора с добре направена говореща глава… най-малкото за две-три реплики.