„Кой може да има достъп до такова оръжие? — питах се със страхопочитание. — И защо го е използвал срещу нищо и никакъв местен детектив?“
Първият въпрос вече имаше отговор. Е, полицията мълчеше, разбира се, но правилото за пазене на професионална тайна не важи за хилядите анализатори-аматьори и пенсионирани експерти, разполагащи с маса свободно време. След задълбочено пресяване на цялата информация те бяха стигнали до консенсус.
Устройството трябва да е било на военните. При това не от нормалния асортимент, използван от националните ни отбори по време на ритуалните битки пред огромните аудитории на Международното бойно поле. Естествено държавите държат най-добрата си стока скрита-покрита, просто за всеки случаи. И тази ракета би трябвало да е едно от онези гадни неща, затворени в някое хранилище с надеждата никога да не бъдат използвани.
Това обясняваше защо толкова много абаносови пълзяха сред развалините. Сигурно се интересуваха много повече от оръжието, отколкото от горкия Албърт.
Имаше и други аномалии. Най-различни мнения течаха и мигаха по краищата на мехура.
— Предполага се, че този Морис е замесен някак си с опита за саботаж в „Универсални пещи“ във вторник вечерта. Очевидно трябва да е някакво отмъщение…
— Само след два часа? Глупости! Нужни са били дни или седмици, за да се разположи ракетата и да се вземат всички мерки за заличаване на следите…
— Правилно! Морис очевидно е станал жертва на заговор! Ракетата е трябвало да го убие, за да не свидетелства…
— Възможно е. Но въпреки всичко в цялата работа нещо намирисва. Защо не е намерено тялото?
— Какво тяло? Изпарило се е…
— Разкъсано на парчета…
— Така ли? Къде тогава са тези парчета?
— Има множество ДНК следи, идентични с профила на Морис…
— Именно следи! По дяволите, та ако взривите къщата ми, докато ме няма, ще намерите после какво ли не… клетки от кожа, пърхот, косми. Само погледнете възглавниците си — една десета от тежестта им се образува от частици, които са изпопадали от главите ви за хиляда нощи…
— Уф, ама че гадост!
— … така че не е достатъчно само това, че са намерили следи от ДНК в собствената му къща. За да се, потвърди смъртта, е необходима тъкан! Дори ако е бил направен на кайма, пак ще има парченца от кост, кръв, клетки от вътрешности…
Това ме потресе. Отчасти защото сам трябваше да се сетя! Дори като зелено франки. В края на краищата все още притежавам спомените на Албърт. И опита му.
Какво можеше да означава това?
Сигурно щях сам да стигна до очевидното заключение след секунда-две. Но в същия миг забелязах една самотна фигура, която вървеше из развалините и ровеше въглените с пръчка. Нещо в тънкото тяло привлече вниманието ми и мехурът реагира с увеличаване на образа.
Облечена в джинси, с прибрана под шапката коса, на пръв поглед фигурата приличаше на първокласен дубъл — още повече че лицето бе станало сиво от пепелта. Но когато един абаносов с поклон й направи път, разбрах, че трябва да е истинска. А и движенията й приличаха на движения на атлет.
До нея изскочи малък идентификационен етикет:
Чувствата ми бяха по-силни, отколкото очаквах, като се имаше предвид евтиното ми тяло.
— Клара — промърморих аз, когато лицето й се фокусира. Изражението й бе мрачно, комбинация от мъка и тотално объркване.
— Последната парола е приета — отговори фантомът на Нел. — Достъпът до носителя разрешен.
Погледнах надясно. Компютъризираното изображение бе сменено със списък, показващ съдържанието на папките. Симулираният глас на Нел продължи да говори:
— Първото нещо по важност е информацията, която поиска в настоящето си голем-тяло в тринадесет и четиридесет и пет във вторник. Поиска да открия келнера, уволнен от ресторант „Тур Ванадиум“. Въпреки че бях ограничена е тази примитивна форма, успях завърша проследяването. Името и кратката биография на келнера са дадени по-долу. Депозирал е протест в Агенцията на предприемачите, с който отхвърля каквато и да било отговорност за инцидента, довел до прекратяване…