Какъв келнер? Какъв ресторант? А, бях забравил. В момента това не ме вълнуваше.
— Точно преди експлозията в списъка със задачите имаше още неща — продължи фантомът на Нел. — Обаждания от Малахай Монтморилин, инспектор Блейн, Джинийн Уоммейкър, Томас Факс.
Списъкът бе дълъг и ироничен. Ако Албърт бе отговорил на обаждането на Пал, който се опитваше да го предупреди за заговора, в който бе замесен вторият сив, сигурно в момента нямаше да съм тук. Щях да прекарам остатъка от късото си времетраене като свободно франки, нямащо нищо общо с проблемите на Албърт, щях да забавлявам децата по улиците или да се опитам да намеря онзи тромав келнер. Докато се разпадна.
— Също така мога да възпроизведа записа на последното обаждане на оригинала ти до Риту Махарал, отнасящо се до пътуването им до хижата на баща й в пустинята.
Това пък какво е? Пътуване? Те двамата?
Разтреперих се. Пътуване с Риту Махарал… в пустинята? Внезапно видях смътно очертанията на онова, което се бе случило. Албърт бе напуснал лично, дегизиран като дубъл!
Ако го бе направил, дали е било защото е подозирал, че домът му се наблюдава от убиеца му? В такъв случай номерът му е проработил. Заблудил е всички, че истинското му тяло е останало вътре. Трябваше ми време, за да възприема тази поразителна идея. Можеше да има пукнатини… но въпреки всичко Албърт можеше да се окаже жив!
Добри новини, нали? Това би ме освободило от тежкия товар — задължението сам да разкрия истината. Доколкото го познавах, в момента Ал и десетки негови лоялни копия бяха по следите на лошите и стесняваха обръча около тях, твърдо решени да отмъстят за разпердушинената му градина.
И все пак… това ми донесе и чувство на разочарование. За известно време наистина се бях чувствал като важна личност. Сякаш тази малка тресчица живот по някакъв начин имаше значение в общата картина на събитията. Сякаш справедливостта зависеше от мен. От онова, което щях да реша да направя.
А сега?
Е, задълженията ми бяха ясни. Трябваше да докладвам, естествено. Да опиша всичко, което съм научил, и да предложа услугите си на моите по-добри същности.
Но изобщо не бе така романтично, както да продължа да се боря самичък.
Реших какво да правя, докато гледах как Клара се мотае из развалините, очевидно много по-загрижена от това какво е станало с Албърт, отколкото от изхода на войната. Ако Ал беше жив, явно не си бе направил труда дори да се свърже с нея. Дори само за да я успокои, че с него всичко е наред!
Може би беше предпочел компанията на красивата наследница, Риту Махарал.
Копеле.
Понякога можеш да се видиш добре само ако се погледнеш отстрани. И още по-добре, ако се превърнеш в някой друг.
И така, стигам до настоящия момент. Моят разказ приключи. Ще оставя едно копие в носителя… в случай, че се намери някой Албърт, който да си направи труда да го чуе.
Ще пратя също така съкратена версия на госпожица Риту Махарал. Тя бе последният работодател на Албърт точно преди ракетната атака, така че заслужава да научи, че според мен Енеас Каолин е станал опасен луд.
Но всъщност правя всичко това заради Клара. Тя е причината, поради която стоя тук под този чадор десет минути повече и бързо диктувам от първо лице разказ за всичко, което съм видял и направил през последните два дни. Правя го независимо от настойчивите молби на малкия пор-дубъл на Пал, който ме предупреждава, че с всяка секунда се излагаме на все по-голяма опасност. От страна на Каолин или на някой друг враг, който може да е по-опасен и от него.
Няма значение. Докладът ми сигурно няма никакво значение. В края на краищата, разкрил съм само няколко части от мозайката. Разбира се, далеч недостатъчни за разрешаването на случая.
Може би просто съм повторил работата, която вече е била свършена от някоя друга, много по-добра версия на „мен“.
По дяволите, дори не знам къде ще ида сега… макар че имам някои идеи.
И все пак искам да ти кажа нещо, Клара.
Докато тази малка частица душа продължава да съществува, аз ще те помня. Докато рециклиращият варел накрая ме повика, ще имам нещо… и някой… за когото да живея.
33. Запазени впечатления