Риту се чувства особено некомфортно. Рязка и отдалечена, тя по нищо не прилича на приказливата спътничка, с която минах през пустинята. Сигурно една от причините е в собствения й проблем с правенето на дубъли — никога не може да предскаже какво ще се получи от впечатването. Понякога всичко минава нормално — големът Риту прилича достатъчно на нея, за да споделя амбициите й и да изпълнява дадените задачи, след което да се върне за рутинното прехвърляне. Но други копия изчезват мистериозно и само й пращат шифровани обидни съобщения.
— Можеш ли да си представиш какво е да ти се подиграва някой, който знае всяко съкровено нещо, което някога си направил или помислил?
— Че тогава защо изобщо впечатваш? — попитах я по време на дългия ни преход през пустинята.
— Не разбираш ли? Работя за „Универсални пещи“! Израснала съм в глинената търговия. Това е всичко, което зная и мога. А за да си вършиш работата в наши дни трябва да копираш. Така че всяка сутрин изпичам два голема и се моля всичко да е наред.
Но ако има важна среща или нещо, което трябва да се направи както трябва, се опитвам да се справя с него лично.
Като пътуването до хижата на баща й и до мястото, където бе загинал. Когато поканих Риту, тя бе решила да похарчи ден от истинския си живот. Само че сега харчим няколко, откакто онзи отвратителен „Каолин“ ни направи засада на магистралата. Заседнали далеч от града, без никакви средства за комуникация и съвсем малко скъсили разстоянието до целта си. Сигурно й беше много трудно…
… както и на мен. Да измина целия този път и да открия, че Клара се е самоотлъчила и е отишла да се рови из останките на къщата ми, докато аз през това време разчитам на благодеяния. По дяволите, дано да стигнем по-скоро този портал. Трябва да намеря начин да се свържа…
Най-после!
Колоните глинени войници свършват. Излизаме от мълчаливото множество само за да се озовем под още по-големи сенки — ред след ред големи автоматични пещи, в момента тихи, но готови да се включат бързо и да изпекат разопакованите воини на огромни групи, да стимулират elan клетките им и да пратят цели дивизии към саможертвата и славата.
Над нас се издигат корпоративни фирмени знаци, гравирани гордо в механичните чудовища. Няма по-известен символ от оградените в кръгове букви У и П. И все пак Риту не изглежда горда, а нервно разтрива рамене и ръце и погледът й скача наляво и надясно. Зъбите й са стиснати, сякаш ходи единствено със силата на волята си.
Чен ни води през една плъзгаща се врата в още една огромна зала, където на висящи от тавана куки висят безброй доспехи. Цяла гора от комбинирани дуралитни шлемове и брони, готови да се спуснат върху телата, все още горещи от пещта. Трябва да се промъкнем през тесен проход между тях, раменете ни закачат метални ливреи и гамаши и те се раздвижват като някакви призраци.
Чувствам се малък, сякаш сме деца, ходещи на пръсти през гардероба на някакви великани. Тази зала е по-зловеща дори от легионите големи войници. Може би защото тук няма душа. В края на краищата онази дубъл-армия бе човешка. Добре де, един вид човешка. А този оръжеен склад е изпълнен със смразяващото безличие на метал и силикон. Празни, доспехите обезпокоително силно ми приличат на роботи — смъртоносно неотговорни и освободени от всякакво подобие на съвест.
За щастие се движим бързо. След минути сме в другия край и съм доволен, че с това свършва!
Излизаме от „съблекалнята“ И Чен ми прави знак да се присъединя към него на балкона.
— Албърт, трябва да видиш това! Ще го намериш за интересно, ако Клара по някакъв начин ти е повлияла.
Приближавам до перилата и откривам, че терасата гледа към трета огромна галерия, на малко по-голяма дълбочина от предишната, натъпкана с най-добрите оръжия, които съм виждал. Всичко — ръчно огнестрелно, оръжие, огнемети, лични хеликораптори — е подредено на спретнати редове или рафтове, като някакво огромно тържище за оръдия за унищожение. Централна библиотека на войната.
Чен клати глава, очевидно изпълнен с копнеж и тъжен.
— Настояват да държим най-добрите неща тук долу, като резерва. За всеки случай, както се казва. Но определено ми се иска да можехме да ги използваме горе, по време на някои срещи. Като тази срещу индонезийците например. Яки копелета. Щеше да е страхотно, ако…