Ефрейторът-дубъл внезапно млъква и накланя маймунската си глава на една страна.
— Чу ли нещо?
За миг ми се струва, че ме дърпа за крака. Това зловещо място изглежда чудесно за свърталище на призраци.
Едва тогава… Да, тихо мърморене. Сега го чувам.
Взирам се надолу и най-накрая забелязвам движещи се фигури между далечните редове лавици. Някои са блестящо черни, а други — с цвят на стомана: Носят инструменти, таблички-бележници и оглеждат купищата складирани машини за убиване.
Чен прошепва една ругатня.
— По дяволите! Явно правят проверка! Но защо точно сега?
— Мисля, че зная.
Той ме поглежда с тъмните си очи под тежките изпъкнали вежди. После изведнъж се сеща.
— Ракетата! Онази, която унищожи архито ти заедно с къщата. Мислех си, че е ръчна изработка, като онези, дето ги правят градските смотаняци и престъпници в мазетата си. Но началството явно е заподозряло, че е било откраднато оттук. Мамка му, трябваше да се сетя!
Какво мога да кажа? Възможността ми бе хрумнала току-що. Но не исках да стряскам Чен, когато така се опитваше да ми помогне.
— Защо някой от армията ще иска да съм мъртъв? Вярно, Клара на няколко пъти заплашваше да ми счупи ръцете…
Майтапът е кух. Маймуната-дубъл на Чен се свива.
— Трябва да се омитаме. Веднага!
— Но ти обеща да ни заведеш…
— Защото си мислех, че тук няма никой! И не се бях сетил, че може да е замесено армейско оборудване. Определено не смятам да те пращам право в ръцете на тия типове! — Чен сграбчва ръката ми. — Да вземем госпожица Махарал и…
Изречението спира по средата, когато двамата се обръщаме и зяпваме.
Бяхме оставили Риту точно зад нас.
Сега е изчезнала. Единствената следа е шумоленето на една дълга редица висящи доспехи — отслабваща вълничка в морето от тела и шлемове, които кимат и учтиво се покланят, докато тя минава покрай тях.
34. Подвеждания
Трудно е, да се проникне в мислите на гений.
Обикновено това не е причина за тревога, тъй като е добре известно, че истинският блестящ талант има в повечето случаи положителна корелация с благоприличието — факт, на който разчитаме ние останалите, и то дори повече, отколкото си даваме сметка. Истинският свят не се мъти от луднали артисти, психясали генерали, мрачни писатели, вманиачени държавници, ненаситни магнати или побъркани учени като онези, които виждате по филмите.
От друга страна, изключенията придават на гения смесен образ в очите на обществото — жизнен, драматичен, до известна степен луд и малко опасен. Този образ прокарва романтичното виждане, популярно сред съмнителните типове, че за да си надарен, трябва да си и престъпник. Непоносим, за да те помнят. Арогантен, За да те приемат сериозно.
Йосил Махарал сигурно бе прекалил с гледането на долнопробни филми на младини, тъй като изцяло подхождаше на клишето. Сам в тайната си крепост, без никой, пред когото да отговаря — нито дори пред истинския си аз — той може да изиграе ролята на побъркан учен докрай. Нещо по-лошо мисли си, че нещо в мен ще му даде ключа за решаването на загадката — единственият му шанс за вечен живот.
Затворен в лабораторията му, безпомощно окован във вериги, започвам да усещам широко известния рефлекс на сьомгата. Познатия зов, който чуват повечето висококачествени големи в края на дългия ден. Подтикът да бързаш към къщи за прехвърляне, само че този път многократно усилен от странната машина.
Винаги съм можел да го преодолея, когато се е налагало. Но този път рефлексът е силен. Изпитвам толкова болезнена нужда, че дърпам веригите, които ме държат неподвижен, без да ме е грижа, че ще повредя вързаните си крайници. Древните инстинкти, наследени от милиони години, ми казват да пазя тялото, което нося. Но зовът е по-силен. Той казва, че това тяло не е по-важно от евтиния комплект хартиени дрехи. Онова, което има значение, са спомените.
Не. Не спомените. Нещо по-важно. А именно…
Не познавам научната терминология. Единственото, което зная точно в момента, е страстното желание. Да се върна. Да вляза отново в истинския си мозък.
Мозък, който, вече не съществува според дубЙосил, който неотдавна ме информира, че истинското тяло на Албърт Морис — тялото, което е излязло от майка ми преди повече от двадесет хиляди дни — е разкъсано на парчета късно във вторник. Заедно с дома и градината ми. Заедно с бележниците от училище и униформата от скаутския клуб. Заедно със спортните награди и магистърската теза, която все смятах да седна и да довърша… Заедно със сувенирите от повече от стоте разрешени от мен случая, в които бях разкрил лошите и бях пратил най-лошите от тях на лечение или в затвора.