Всеки път, когато тялото ми се извива, същото прави и неговото!
Дали Махарал ни причинява едно и също нещо едновременно? При сивия не виждам голяма машина като тази, прицелена в мен.
Това означава, че се случва нещо друго. Онзи дубъл по някакъв начин усеща същото, което усещам и аз! Той… агрх!
Това беше лошо. Стискам зъби толкова силно, че щях да ги счупя, ако бях истински.
Трябва да говоря. Веднага след следващия удар.
— Дис… дис… дис…
— Какво, Албърт? Опитваш се да кажеш нещо ли?
Дубълът на Йосил се навежда над мен и ме гледа с фалшиво съчувствие.
— Хайде, Албърт. Можеш да го направиш!
— Дис… тан… Дистанционно! Т-ти с-с-се опит-т-ваш да…
— Да направя дистанционно впечатване? — Похитителят ми се засмива. — Винаги казваш едно и също. Не, стари приятелю. Няма нищо по-досадно от тази стара мечта. Онова, което се опитвам да постигна, е много по-амбициозно. Фазово синхронизиране на псевдоквантумни душевни състояния на две свързани, но пространствено разделени постоянни вълни. Използване на дълбоката обвързаност на твоя Споделен наблюдателен унификационен локус. Това говори ли ти нещо?
Треперя.
— С-с-споде-делен наб-б-лю…
— Говорихме вече за това. Фактът, че всеки човек създава вселената, като действа в ролята на наблюдател, за огъването на вероятностите и… о, няма значение. Да кажем просто, че всички копия на Постоянната вълна остават свързани с оригиналната версия. Дори и твоята, Албърт, макар че оставяш на големите си забележителна свобода на действие. Искам да използвам тази връзка! По ирония това изисква прекъсването на първоначалната връзка, а единственият начин, по който тя може да бъде прекъсната… е с елиминирането на образеца-прототип.
— Уб-бил с-си…
— Истинския Албърт Морис с помощта на открадната ракета? Разбира се. Вече не го ли изяснихме?
— Себе си. Убил си себе си!
Този път сивият голем пред мен трепва.
— Ами… да, това също. И хич не беше лесно, повярвай ми. Но имах причини.
— П-причини ли?
— Трябваше да действам бързо. Преди да разбера напълно какво смятам да направя. Дори и така, за малко щях да се размина със себе си, докато карах по онази пустинна магистрала.
Става ми все по-трудно да говоря… да изплювам дори отделните думи… особено когато всеки път ме посреща поредният сарказъм. Безмилостните удари на машината, дърпаща рязко струните на Постоянната ми вълна… ме кара да крещя от желание да избягам… или да се върна за прехвърляне… в мозъка, който вече не съществува.
Добре, мисли! Да предположим, че истинския ми аз го няма. Ами сивият в другото отделение? Мога ли да прехвърля тази душа в него! Без апарат за прехвърляне е все едно да се опиташ да се прехвърлиш на Луната.
Освен ако…
… освен ако Махарал не очаква да се случи нещо друго. Нещо… о-ох!… необичайно.
Възможно… възможно ли е от мен да се очаква да пратя нещо… някаква част от мен… през помещението и през онова стъкло до сивия, без дебелите криокабели или останалите обичайни средства, които се свързват при прехвърлянето?
Усещам как следващият удар набира сила.
Мамка му, ще боли…
35. Гланциран и объркан
По дяволите. Какво беше това?
Дали не съм си въобразил, че някаква вълна мина през мен като горещ вятър?
Като едното нищо. Прикован към масата, неспособен да помръдна, осъден на възможно най-лошата присъда.
Да мисля.
От момента, в който Махарал ме принуди да впечатам онова малко червено-оранжево копие и ме остави да се сварявам тук, се мъча да измисля хитроумен план за измъкване. Такъв, за какъвто предишните заловени Албъртовци не са се сетили. Или ако не успея, да пратя по някакъв начин съобщение до истинския си аз. Предупреждение за технохорър шоуто на Йосил.
Да, зная. Невъзможно е. Но кроенето на планове, независимо колко безнадеждни са те, помага да мине времето.
Едва сега започвам да усещам приливи на странна тревога. Проблясващи образи, прекалено кратки, за да ги разпозная, като фрагменти от сън. Когато ги следвам, използвайки свободни асоциации, всичко, което ми идва наум, са огромни редици мълчаливи фигури… като статуите на Великденския остров. Или фигури от гигантски шах.