На всеки няколко минути изпитвам изблици на дива, клаустрофобична потребност. Да се махна от този затвор. Да си ида вкъщи. Да избягам от това задушаващо се тяло, което нося, и да се върна в онова, което е важното. От направеното от почти безсмъртна плът.
А нещо като гаден слух ми нашепва: „Вече няма «аз» и няма място, където да отида.“
36. Грънчарски блус
Старият град? Чирепи!
Двамата с палоида напуснахме Храма на ефемералите и забързахме по Четвърта улица покрай динобусите, които ревяха и сумтяха, извозвайки евтини работници. Товаробикове и бронтовози ръмжаха един срещу друг, пробивайки си път да доставят стоките си, а момчета за всичко спринтираха на дългите си крака, прескачайки наведените глави на ниските епсилони, крачещи към изкопите без нито една мисъл или грижа в главата си. Досадни малки дубъл-дяволи се щураха нагоре-надолу, измитаха всички боклуци и поддържаха улиците безупречно чисти. А сред всички тези еднодневки царствено крачеха сиви, бели и абаносови, носещи най-ценния товар — спомените, които истинските човешки същества ще поискат да прехвърлят в края на деня.
Старият град е част от съвременния живот, но защо тогава ми се стори толкова непознат този път? Защото съм научил, че съм франки на зрялата възраст почти два дена?
Шмугнах се покрай Телър Билдинг, където набегът от вторник въвлече горкия Албърт в беди, по-големи от възможностите му, забързах надолу по „прекия път“, препоръчан ми от малкото подобно на невестулка приятелче, което се бе разположило на рамото ми. Скоро излязохме от търговския район с оживените му офиси и фабрики и се потопихме в задните улички на юг — свят на разпадащи се сгради, безразсъдни приумици и краткотрайни перспективи.
Дубълите, които ще намерите в този район, са пратени с поръчения, който имат много малко общо с бизнеса или индустрията.
Един примигващ надпис крещеше „ИЗ-КОРМЯНЕ“! Отвън стояха викачи в крещящи цветове и приканваха минувачите да влязат за „пътуването на живота ви“. През издънените стени видях двадесететажна сграда, превърната в гигантска пързалка на ужасите… диво въртящо се увеселително влакче без колани и предпазни перила и с добавената особеност, че много от посетителите носеха оръжие и разменяха изстрели с онези, които минаваха покрай тях в други вагони. Ама че забава.
После идваше ред на кал-сводниците и д-бордеите — с огромни дупки и всякакъв вид примамливи прозорци — за онези, които не могат да си позволят фантазиите им да бъдат специално подготвени и доставени по домовете им.
Следваха същите онези покрити със сажди бойни полета, които бях посетил като тийнейджър, все така отбелязани с предупредителни знаци и с евтини будки, предлагащи оръжие на онези, които са забравили да си вземат своето собствено. „Безплатен лов на глави“, крещеше някаква реклама, сякаш на място като това някой би посмял да иска заплащане за традиционни услуги. „Оставете на нас подробностите около купона!“ — мигаше друг. „Отстъпки за рожденици!“
Нали знаете. Обичайните неща. Объркващи напомняния за младостта.
Имаше още нещо объркващо. Кожата ми беше започнала да се люпи. Сивото покритие, което изглеждаше така шикозно и първокачествено в имението на Каолин след подмладяващия курс, очевидно не беше нищо друго освен долнопробен евтин спрей. Щом започна да се бели, падаше на дълги ивици и смъкваше и червено-оранжевия пласт отдолу. Зачесах се, за да махна досадното покритие, и тялото ми бързо започна да си възвръща оригиналния цвят — зелен. Подходящ за косене на ливадата и почистване на банята. Не и за игра на детективи.
— Завий наляво, а на следващата пресечка — надясно. — Палоидът впи нокти в рамото ми. — Само внимавай за Капулетите.
— Да внимавам за какво?
Видях какво имаше предвид малко по-късно, когато завих на ъгъла и спрях изненадан, зяпнал към улицата. Беше променена до неузнаваемост от последния път, когато бях идвал тук — цял квартал, изграден отново като най-точно копие на Ренесансова Италия — от калдъръма до пищния фонтан на главния площад, разположен срещу романска черква. В двата края се издигаха две натруфени крепости-жилища с балкони, окичени с развяващите се знамена на съперничещите си знатни фамилии. Разноцветни наемници се навеждаха от терасите и крещяха към минаващите отдолу иди важно крачеха напред-назад и се перчеха с чорапогащите с жартиери и издуващи се дюкяни. Пищни женски бавно разхождаха широките си рокли от коприна покрай съдържатели на магазини, които гръмко и цветисто предлагаха стоките си.