Чен изръмжа.
— Мамка му! Добре. Следвай ме.
Обърна се и бързо се заклатушка към единия край на огромната съблекалня.
Повечето от доспехите бяха пригодени за по-едри тела, като онези, които бях видял в Залата на пазителите. Как ли точно този ефрейтор Чен смяташе да се намести в някои от тях? Скоро получих отговора. Последните няколко десетки реда се състояха от костюми с най-различни размери, за различен брой крайници и добавки. Очевидно съществуваха и специализирани бойни дубъли, каквито не бях виждал никога по телевизията, дори й при най-големите сражения на лигата.
— Костюмите на зелени и кехлибарени ивици са за разузнавачи — обясни ми той. — Имат адаптивен камуфлаж и пълен набор сензори… включително и такива, които биха послужили за нашата нужда да проследим… ъъъ… да намерим госпожица Махарал и да й помогнем.
Чен определено беше нервен. Очите му се стрелкаха наляво-надясно и можех да позная какво си мисли. Сигурно щеше да е по-просто, ако Риту си беше останала с маскировката, както направих аз. Но от грима кожата я сърбеше и тя го беше изтрила.
— Може ли истински човек да носи подобно нещо? — попитах аз и посочих висящата наблизо униформа.
— Може… а, разбрах те. Ако Риту влезе в такъв костюм и го затвори както трябва, няма да оставя никаква следа след себе си. Да. Първо трябва да проверя дали не е минала оттук.
Чен сграбчи един разузнавателен костюм (много по-малък от обикновения, но пасващ горе-долу на маймунското му тяло) и започна да затяга циповете. Застанах зад него, посегнах да му помогна…
… и го сграбчих здраво с лявата си ръка за раменете, а с дясната — за главата, след което натиснах здраво надолу.
Две неща работеха в моя полза — силните истински мускули и елементът на изненада. Но колко десети от секундата щяха да са необходими на тренирания войник да ме изрита и да заличи всички преимущества?
Той пусна доспехите, изкрещя и се опита да се извие и да ме хване.
Чен може и да беше професионалист, но аз знам едно-две неща за предателството и убийствата. А и тялото му не беше от най-първокласните. Вратът изпука точно навреме — в момента, когато той удари палеца ми и през ръката ми премина пареща болка.
— Ох! — изкрещях аз, пуснах го и затръсках наранения си палец.
Големът се изплъзна от ръцете ми и падна на пода. Макар и парализиран, можеше да ме вижда как ругая, подскачам и смуча пръста си.
Видях в очите му, че разбира.
Че знае, че съм истински. И че ме е наранил.
Когато светлината на съзнанието започна да помръква, устните на дубъла се раздвижиха, за да оформят една-единствена беззвучна дума.
„Извинявай.“
След което Постоянната вълна помръкна. Можех да видя… почти да усетя как изчезва.
Следващият ми ход бе ясен. Все още имах нужда от сигурен достъп до мрежата, а Чен току-що ми бе показал как мога да стигна до него незабелязан с помощта на един от „разузнавателните“ екипи. Сензорите му щяха да ми помогнат да засека и избегна инспекторите от Додекаедъра, които бяхме видели. Както и да проследя следата на Риту — стига да имах късмет.
Честно казано, изчезването й не беше основната ми грижа. Веднага щом се закопчах по съответния начин и се уверих, че мога да дишам, се наведох да вдигна глиненото тяло. Горкият дубЧен. Бих искал да кажа, че целта ми бе да го занеса до някой фризер и да спася спомените му. Но всъщност ми трябваше място, където да скрия разпадащото му се тяло — за предпочитане в анонимен рециклиращ контейнер.
А пък и истинският ефрейтор Чен не би се зарадвал особено на спомените му за случилото се днес. Най-добрата услуга, която можех да му направя, бе да залича всякакви следи от участието му във всичко това.
Добре де, може и да се оправдавам пред самия себе си. Трябваше да му видя сметката най-вече заради една основна причина. В мига, в който наденеше костюма, той щеше да започне да търси истинско човешко тяло… и щеше да намери едно, стоящо точно до него. Доста неудобно за мен самия. Не можех да го позволя.
Мисля, че разбра това малко преди края си.
Наблизо нямаше рециклиращ контейнер, така че извадих идентификатора му и натиках останалата му част в кошче за боклук.
Ще му се реванширам, ако успея да се измъкна от тази каша. Някой ден ще го поканя на вечеря. Нищо, че няма да има ни най-малка представа защо го правя.
Трябваха ми само няколко минути, за да свикна с костюма и да наглася камуфлажа му според осветлението. Подобно на октопод, чувствителната към светлина кожа непрекъснато се променяше, за да съответства на всичко, което се намираше около мен. Доста добра маскировка, дума да няма. Класи над онова, с което можеш да се сдобиеш от някой магазин за хобисти. Достатъчно добра, за да заблуди повечето охранителни системи, реагиращи на движение — било то дигитално, органично или глинено.