— Това не са достатъчни доказателства за обвинение. Особено срещу трилионер.
— Не се нуждаем от убедително доказателство — сряза палоидът оригинала си. — А само от достатъчно вероятна версия, с която да предизвикаме пълно разследване. С това ще можем да изискаме данните от вътрешната мрежа камери на УП. Да предложим Хенчмънова награда. Да накараме полицията също да се намеси. Да настояваме да видим самия Каолин, от плът…
Нещо мина през мен — подобно на полъх топъл вятър, който ме накара да се обърна и да се заслушам.
Точно това й направих и веднага чух странен шум… някакво тихо скърцане по вратата.
След това тя експлодира.
Едва избегнах едно голямо парче дърво, което профуча през мястото, където само преди миг се намираше главата ми. Първият нападател се втурна през виещия се пушек, като стреляше.
Преминах на аварийна скорост и се хвърлих към широко отворилия очи Джеймс Гадарен, който изкрещя, когато го покрих с тялото си и го стоварих на пода. По време на меле може да стане какво ли не, а който и да бе нападателят ни, може и да не бе очаквал да срещне истински хора точно в тази част на града, където обичайното правило е „стреляй по всичко, което мърда“. Гадарен ме изрита панически, сякаш аз бях нападателят! Минаха най-малко четири секунди преди глупакът да се скрие под канапето. Дотогава битката вече бе в разгара си.
Нападателите бяха на кръстосани ивици — цветове на бандити. Бесните бойци, доколкото си спомнях. И биха могли да бъдат просто няколко момчета, дошли да си направят кефа — ако не бе точно избраният момент. Когато се изправих, видях, че неколцина от тях вече лежат пред вратата, свалени от необичайно бързите рефлекси на Пал — и смъртно ефективната пушка-разпръсквач, която изстрелваше широки струй високоскоростни сачми срещу входа.
Не беше сам. Малкият му дубликат-пор се бе настанил на рамото му и стреляше с минипистолет. Очевидно бяха загърбили интраперсоналните си различия. Бета също бе зает. Спиралният дубъл бе измъкнал тънка тръба с четиридесетзаряден магазин. С всеки изстрел тя пращаше самонасочващи се умни фунийки, заредени с паралитични ензими, към керамичните очи на нападателите.
Пред разбитата врата се трупаха тела, но продължаваха, да прииждат още нападатели, които се катереха по повалените си другари или ги прескачаха, без да престават да стрелят. Навсякъде летяха парчета от лампи и мебели.
— Зелчо, дръж!
Пал ми метна пушката си и грабна друга, която изскочи от някаква ниша в подвижния стол. Стреляхме заедно, точно навреме, за да отбием поредната атака.
Друг трясък ме накара да се обърна и в този миг видях движение зад, прозореца. Още нападатели се катереха по паянтовия пожарен изход и се готвеха да ни изненадат в гръб.
— Лум! — изкрещях на евтиния зелен, пратен на срещата от фетишиста-манципат. — Покрий прозореца!
Той разпери ръце.
— Невъоръжен съм!
— Върви! — викнах аз, като се метнах към предната врата и изстрелях още един заряд, докато се претъркулвах през няколко пушещи тела. Сграбчих някакво оръжие от все още трепереща ръка и го метнах във висока дъга към зеления манципат. Надявах се, че Лум ще го хване и ще знае какво да прави с него.
— Бета, помогни на Лум! — извиках отново и се метнах напред.
Притиснах се до стената непосредствено до разбитата врата и вече можех да стрелям по коридора в едната посока. Пометох цяла колона гадове, които чакаха на опашка реда си. Пушката ми ги покоси като глинени кукли, полети с маркуч. Естествено другата половина атакуващи вече знаеше точно къде се намирам.
Едно силно „дум“ ми подсказа, че някой е закрепил нещо от другата страна на стената; на която се облягах. Побързах да се махна и две, секунди по-късно взривът напълни цялата стая с отпадъци и отвори нов проход с ширина четири метра.
В същия миг се пръсна прозорецът. Навсякъде полетяха стъкла. Чух стрелба откъм него. Надявах се, че Лум ще се представи добре.
Новата ми позиция ми позволи да изненадам половината от новата вълна, изливаща се от коридора. Добро съотношение, ако ги беше грижа за загубите. Явно не им пукаше обаче, като се имаше предвид, че атакуваха, без да обръщат внимание на броя на жертвите. Минипистолетът на палоида се изпразни и без да има време да намери друг, той се хвърли напред и впи зъби в гърлото на един от враговете, който изненадан залитна назад и се стовари върху неколцина от своите. Самоубийствената атака ги задържа няколко безценни секунди, през които свалих останалите отзад. Но изходът се знаеше предварително — горкият малък палоид бе разкъсан на парчета.