Все пак дълбаенето и упоритостта могат да те възнаградят със скъпоценни камъни. Като например фактът, че Йосил Махарал е служил като високоплатен консултант на Додекаедъра.
Нищо чудно — той се ползваше с реномето на един от най-големите експерти по солистика, известен с оригиналния си начин на мислене. Естествено, висшите военни — а може би дори президентът в Стъкления дом — би трябвало да се консултират с Махарал, за да разберат какъв ще бъде следващият етап. Да преценят какви нови технологии биха могли да се намират в ръцете на потенциалните врагове. Той също така е бил и главен инспектор и съветник, когато са планирали създаването на гигантската резервна армия от бойни големи под „Джеси Хелмс“.
Научих това от инфопортала, към който ни водеше дубълът на Чен преди Риту да изчезне и да ми се наложи да видя сметката на малката маймуна, събираща входна такса. Нещата изглеждаха не толкова приятни, без компания, но затова пък самотата ми позволи да се съсредоточа.
Явно бяха дали на Махарал пълен картбланш, разбрах, докато мърдах пръсти и ръце под ултрасигурния правителствен чадор. Няколко инфомехура се уголемяваха и намаляваха, реагирайки на погледа ми. Единият показваше карта на района с базата и нейните сгради за тренировки, почивка и впечатване, ведно с издигащите се наблизо четиризвездни хотели, обслужващи жадните за зрелища запалянковци. На известно разстояние на югозапад, зад голямото укрепление, се простираше самото бойно поле, на което националните отбори се биеха за слава и за уреждането на спорове, без да е необходимо да се пролива кръв. В район, издълбан от кратери като Луната, едно парче от пустинята бе жертвано в името на спорта и за да спести войната на останалата част от планетата.
Поне това знаеше обществото.
Но сега бях в състояние също така да проследя лабиринта от тунели и пещери под базата, насочващи се в противоположната посока. Тайна крепост, създадена за огромна армия готови да изпълнят дълга си воини. Някои части бяха обозначени ясно. На други се обозначаваха само контурите и бяха скрити под по-дълбоки нива на секретност, изискващи пароли и идентификация, с които не разполагах. Нито пък ми пукаше за тях. Въпросите на националната сигурност не ме интересуваха. Онова, което приковаваше вниманието ми, бе фактът, че мрежата от изкуствени пещери се простира доста на изток, отвъд формалната военна зона, дълбоко под държавна и частна земя.
Към Урака Меса — мястото, към което се бяхме запътили двамата с Риту, когато тръгнахме във вторник през нощта.
Съвпадение? Вече бях започнал да подозирам, че Йосил Махарал е избрал мястото на своята „барака за почивки“ с голямо внимание и преди много години.
Спазмите в стомаха ми ме накараха да махна чадора и да превключа на старомодните монитори, за да мога да се храня и пия, докато работя. За щастие, тази част от пещерата бе също така и правителствен анклав — убежище, отделено за висши правителствени дейци в случай на някакво ужасно бедствие. По рафтовете наоколо имаше огромни количества храна и други провизии. На пръв поглед консервите и пакетите изглеждаха недокосвани, но на някои места в задните редици имаше липси — сякаш някой бе отмъквал тайно парче по парче и след това грижливо бе пренареждал останалите отпред, за да прикрие кражбата си. Нахраних се обилно за първи път от два дни (парите от данъците ми бяха похарчени добре, доколкото виждах) и полях трапезата с двойна доза газиран „Течен сън“. Почувствах се много по-добре. Но все пак открих, че ми се иска да съм черен вместо органично кафяв. Концентрирам се много по-добре, когато съм абаносов.
— Наложи местоположението на планинската хижа на Йосил Махарал — наредих аз.
Веднага на екрана заблестя кехлибарена точка в края на виещ се път. Ако поисках по-голямо увеличение, компютърът щеше да използва последните въздушни изгледи на къщата, а нищо чудно да ми предложи и каталог на околната растителност и хлорофилните й профили. Вилата се намираше на няколко, километра извън най-източното отделение на подземната голем-база, разделена от настоящото ми местоположение от едно-единствено дълго плато.
Вече не вярвах на никакви съвпадения.
— Е, как мислиш, Ал? — промърморих на себе си. — Дали Махарал пътува всеки ден покрай това обрасло плато, за да слезе тук през главния вход? Не, това не е било в стила му. Тихо и потайно, без да остави никаква следа — това е доктор Йосил! Дори и задната врата би го изложила на риск да бъде открит всеки път, когато е идвал тук да краде правителствено продоволствие или модерни нещица за плана си… какъвто и да е той. По дяволите, та дори и някой военен почитател с воайорска камера би могъл да го засече.