… гръцка урна за вино от времето на Перикъл…
… пищна фигурка на Венера от палеолита…
… теракотена статуя в цял ръст на древен китайски войник, подарена на Йосил от благодарния Син на небето за работата му при разкопките в Ксиан…
Не само че разпознавам образите, но и си спомням, че Махарал ми ги е показал в частния си музей. Малкият червен по някакъв начин ме захранва със спомени без помощта на сифтера и дебелите криокабели! Ние си прехвърляме един на друг, и в двете посоки, независимо че сме разделени от двадесет метра и дебела стъклена стена.
Значи това не е просто желание за създаване на копие от копието. Не е поредният индустриален процес в „Универсални пещи“. Махарал се опитва да постигне нещо друго — нещо по-голямо!
Сивият призрак възбудено и радостно дърдори над резултатите от теста. За известно време те му доставят повече удоволствие дори и от лекциите му по еволюционна глинистика. Стискам очи и се мъча с всички сили да изключа гласа му. Да потуша раздразнението и гнева! Той очевидно иска да бъда полудял от омраза — емоционално състояние, което лесно се поддава на моделиране и контрол. Толкова, чисто, че да е способно да пробие границите на единствения съсъд. На единственото тяло.
Трябва да се съпротивлявам. Но за мен е много трудно да не мразя. През няколко минути отвратителната му машина остъргва псевдоневралните ми центрове, пробожда с агонизираща болка изкуственото ми тяло, провокирайки рефлекса на сьомгата — страстното желание да си вървя вкъщи. Да се върна. При Оригинала си. Оригинала, който той унищожи с ракета във вторник, около полунощ.
Така бе казал на малкия червен. Че ме е убил. За да успее да проведе експеримента си, той е отстранил „котвата“ с надеждата, че вместо към нея двете копия ще се стремят едно към друго.
Разбирам го. Целта му е да накара една Постоянна вълна да отеква през открито пространство. Постижение е, няма съмнение. Като да накараш един електрон да заема цяла стая с едно-единствено, изумително квантово състояние. Но защо? Каква е целта?
Не може да се стреми към Нобелова награда. Не и след като се е самоубил и е извършил убийство, за да достигне целта си. Дали е достатъчно луд, за да смята, че може да пази тайната безкрайно? Тайните в наши дни са като снежинка — редки и трудни за запазване.
Залогът трябва да е по-голям. Нещо, което смята да използва на практика. При това скоро.
Усещам съгласието на малкия червен — другата моя половина. С всяко пулсиране на голямата машина се чувстваме по-близко един до друг. Като една личност, съединена отново. И все пак…
… и все пак има и нещо друго. Нещо извън нас. Нещо, едновременно познато и чуждо. Продължавам да долавям нещо, което прилича на ехо… на проблясващи слънчеви отражения в далечни басейни. Дали те също са част от плана на дубЙосил?
Може би не.
Това ми дава малко надежда.
— Много добре, Албърт — тананика си побърканият сив, докато гледа някакви разпечатки. — Профилите ти на наблюдател са чудесни, приятелю!
Навежда се над мен да ме погледне в очите.
— Повтарял съм този експеримент безброй пъти, Албърт, в опит да създам самоподдържащ се душевен резонанс между два почти идентични дубъла. Но от собствените ми копия никога нищо не се получаваше — нали разбираш, полето На егото е пропукано. Прекалена липса на доверие в себе си. Страхувам се, че съм го наследил. Често върви свързано с гениалността.
— Дори и когато го казваш за самия себе си — Отговарям аз. Но Йосил не обръща внимание на хапливата забележка.
— Моите собствени големи никога не го правят. На първо място ми трябваше някой, който копира чисто. Затова още преди години започнах да отвличам дубълите ти. Но не беше никак лесно, особено в началото. На няколко пъти почти да се разкрия и трябваше да унищожавам твоите сиви, вместо да ги оставя да се махнат. Ти ме принуди да изуча цял нов комплект ловки умения, Албърт. Но най-накрая бяхме готови да се заемем със сериозната работа.
— И напредваме много успешно, нали?
Той ме потупва по бузата и съм принуден да удвоя усилията си да не давам воля на гнева си.
— Разбира се, ти не си спомняш, Албърт. Но в ръцете ми ти опозна нова духовна територия. Очевидно на нас двамата ни е писано заедно да правим историята.
— И тогава достигнахме до пречката! — възкликна той. — Ефектът на наблюдателя, нали помниш? Твоят оригинал продължаваше да влияе на душевното поле, да те държи закотвен към тази плоскост на реалността, намесваше се всеки път, когато се опитвах да издигна двойния резонанс на ново ниво. Най-сетне разбрах какво трябва да направя, за да реша проблема. Трябваше да елиминирам органичния Албърт Морис!