ДубЙосил със съжаление клати глава.
— Само че открих, че не съм в състояние да го направя. Не и докато собственият ми органичен мозък е обременен с прекалено много спирачки — съвест, състрадание, етични принципи, наред с мекушавите страхове да не бъда хванат. Мразех се за това! Да стоя с възможно решение и средства, но без воля да довърша работата!
— Моите… искрени съболезнования за проблема ти.
— Благодаря. Но дори това не бе най-лошото. Не след дълго моят партньор и приятел Енеас Каолин започна да ме подлага на натиск. Да настоява за резултати. Да ме заплашва. Да подклажда естествената ми склонност към параноя и песимизъм. И само не ми казвай, че разбирането, и приемането на тези чувства е в състояние да ги премахне! Логично или не, те направо те изяждат отвътре. Започнах да сънувам, Морис. Сънища за възможен начин да заобиколя дилемата си. Сънища за смъртта и възкресението. Те едновременно ме плашеха и вълнуваха! Питах се — какво се опитва да ми каже подсъзнанието ми? И тогава, миналата неделя, внезапно разбрах какво означават сънищата ми. Осени ме, докато впечатвах ново копие… това копие, Албърт. — ДубЙосил се удря отново в гърдите. — В един миг всичко ми стана ясно, видях цялата картина в пълния й блясък и знаех какво трябва да се направи.
Успявам да изръмжа:
— ИстЙосил я е видял също. В същия миг, обзалагам се.
Сивият се смее.
— О, точно така, Албърт. И това сигурно го е ужасило, защото след това поддържаше дистанция и отбягваше това копие. Дори докато работехме заедно тук, в лабораторията. Не след дълго измисли някакъв предлог да се качи горе до вилата. Но аз знаех какво е намислил. Как бих могъл да не зная? Усещах, че създателят ми се готви да избяга.
Обертон на изумление минава през Постоянната вълна и болезнено вибрира между мен и малкия червен. Въпреки че аз/ние усещахме нещо подобно… да го чуеш, изказано на глас, беше невероятно странно.
Горкият обречен истЙосил! Едно е да виждаш смъртта да идва към теб в образа на собственото ти творение. Част от епичната традиция на човечеството е, в края на краищата, Едип и баща му. Барон Франкенщайн и неговото чудовище. Уилям Хенри Гейтс и Уиндоус ’09.
Но съвсем друго е да разбираш, че убиецът ти ще бъде твоят собствен „аз“. Същество, което има всеки твой спомен, разбира всеки твой мотив и се съгласява с теб почти във всичко. При което и най-малката вибрация на Постоянната вълна е идентична с твоята!
И все пак в глината е било отприщено нещо, което никога не би се проявило напълно в плътта. Нещо безмилостно, на ниво, което не бих могъл да си представя.
— Ти… си напълно луд… — задъхвам се. — Трябва ти… помощ.
В отговор сивият призрак кимва, почти приветливо.
— Да. Звучи правдиво. Поне според социалните стандарти. Само резултатите биха могли евентуално да оправдаят крайните стъпки, които предприех. Виж какво ще ти кажа, Албърт. Ако експериментът ми се провали, ще се предам за принудително лечение. Справедливо ли ти се вижда?
Той се смее.
— А дотогава да се придържаме към предположението, че зная какво правя, какво ще кажеш?
Преди да успея да му отговоря, един особено силен импулс от душеразтягащата му машина ме хвърля в гърчове и гръбнакът ми се извива от болка.
През цялото това време една част от мен остава спокойна и бдителна. Мога да видя как дубЙосил подготвя следващата фаза от експеримента си. Първо избутва настрана стъклената преграда, разделяща лабораторията, и поставя на нейно място някаква висяща платформа, окачена на кабели за тавана. Внимателно я центрира по средата между мен и другото ми его, малкия червен. Тя се люлее напред-назад като махало, разполовявайки помещението.
След няколко секунди треперенето от последния импулс на машината отшумява достатъчно, за да мога да произнеса въпроса, който напира най-силно в съзнанието ми.
— Как… какво… всъщност… се опитваш… да постигнеш?
Едва след като е напълно доволен от разположението на люлеещата се платформа, големът-ренегат се обръща отново към мен. Този път изражението му е замислено, гласът му звучи почти искрено. Дори омаяно.