— Какво се опитвам да постигна ли, Албърт? Защо, та моята цел е очевидна. Да завърша работата на живота си. Целта ми е да открия съвършената копирна машина.
42. Дитериората
Здрач се спуска над града. Тичам по покрива на сградата, следван по петите от шарените Бесни, заканващи се да ме пръснат на чирепи. Обръщам се към вратата към покрива, похарчвам един от последните си изстрели, който опразва стълбището, като сваля най-близкия ми преследвач заедно с няколко дървени стъпала, около метър парапет и огромно парче древна мазилка. Останалите се оттеглят ужасно бързо.
Докато си поемах дъх, видях, че за момента съм заел чудесна отбранителна позиция. Въпреки това те сякаш имат неизброимо количество подкрепления и начини да ме обградят — ако имат време.
Времето бе едно от многото неща, които ми липсваха — наред със съюзници и амуниции. Да не споменавам бързо пресъхващия запас elan vital, който щеше да ми стигне в най-добрия случай още няколко часа.
„Прекалено съм стар за подобни неща“ — помислих си аз. Чувствах се баят като хляб, излязъл от пещта преди седмица. Многоцветните гадове все още бяха долу. Чувах трескавите им движения под себе си. И приглушените гласове, оживено обсъждащи как да се доберат до мен.
Защо аз?
— Цялата игра далеч надхвърляше типично бандитско нападение. Не можех да си представя каквато и да било причина да прахосаш толкова много пари, за да унищожиш евтин кухненски зелен на мъртъв частен детектив.
„Освен ако Каолин не ми е бесен, че не съм спазил уговорката.“
Изглеждаше доста зловещо. Нападателите удариха точно в мига, когато палоидът — горкият дребосък! — спомена за предявяване на иск срещу Енеас за прозрачност и че трилионерът трябва да бъде принуден да отвори документацията си и записите от камерите, а може би дори да се яви лично. Възможно ли бе това да е накарало отшелника да предприеме тези отчаяни мерки?
„Може би Каолин не е изпратил тези главорези за мен, а за да измъкнат снимките.“
В джоба ми лежеше ролката снимки, направени от царица Ирена по време на срещите й с „вайс Колинс“… съконспиратора, когото бе мислила за Бета, но за когото по-късно се разбра, че под хитроумния си грим носи платинена кожа. Инстинктивно бях грабнал снимките от Пал, когато стрелбата затихна за момент. Спасяване на доказателствата — добър рефлекс за детектив. Но може би в момента Бесните нямаше да ме преследват, ако бях оставил ролката!
Палоидът би трябвало да бъде онзи, който да грабне филма и да побегне! Никога не биха успели да пипнат, малкия дубъл-пор. Само че бягството не бе сред основните характеристики на приятеля ми. И сега Пал никога нямаше да има спомените му.
Много лошо. Макар и да бяхме двойка еднодневки, определено си бяхме прекарвали добре деня.
Изритах вратата, отчаян. „Трябва да има начин да се махна от този покрив!“
Докато продължавах да се ослушвам за нова атака, отстъпих малко назад от ръба, за да погледна към потъващия в здрач град — може би последният ми поглед към света. Може би тъкмо в този момент на север и на запад истинските хора седяха на верандите си, отпиваха от студените си питиета и гледаха залеза, очаквайки другите си половинки — аз-овете им, пратени да работят сутринта с обещанието за континуитет с прехвърляне като награда за изпълнения с тежък труд ден.
Това е чудесно. Това е честно. Но къде е домът, в който аз да се върна?
Мърморенето долу на стълбите се превърна в шумна караница. Добре. Може би командването им се беше объркало от касапницата, която двамата с Пал устроихме в апартамента. Или това беше уловка, докато се подготвят за обграждаща маневра.
Рискувах и изтичах към парапета, за да погледна надолу към ръждивия пожарен изход. Нямаше никого. Поне засега.
На отсрещния край на покрива имаше паянтова барака, направена предимно от тел. В нея помръдваха и гукаха малки сиви птици. Гълъбарник. Две хуманоидни фигури — възрастен и дете поправяха част от стената му. И двамата носеха изтъркани дрехи, подходящи за дрипавата обстановка, но цветът на кожата им бе с невероятно реалистичен сиво-кафяв оттенък… почти кафяв. Може би бе илюзия от бързо отслабващата светлина. Въпреки това побързах да се махна колкото се може по-бързо. Ако бяха истински, не исках да ги излагам на опасност.
Върнах се при стълбището точно навреме, за да хвана двама гладиатори на розови и червени ивици, които се опитваха да преодолеят разбитите стълби с помощта на въжета, закрепени за тавана с абордажни куки. Откриха огън, но въжетата им пречеха да се прицелят добре. Направих ги на парчета, които паднаха чак във фоайето на шест етажа под мен.