„Само един патрон“ — помислих си, като проверих оръжието си. Хрумна ми също, че изкусно замисленият бедняшки квартал не е толкова точно подобие, колкото са си мислели дизайнерите му. Дори и в най-черните дни на миналото рано или късно са щели да се появят ченгета — стрелбата се бе проточила прекалено дълго. Но не и тук. Не и в наши дни.
„Е, имаше своя шанс, Зелчо. Трябваше да се обадиш на инспектор Блейн. Да го накараш да прати биячите си от АП да те измъкнат. Но си същият като Пал. Той не може да престане да се бие, а ти трябва да направиш всичко възможно, за да надхитриш силите на мрака. Сам-самичък, ако е възможно.
Дори когато си пълен невежа.“
Вярно беше! Повече, отколкото разбирах. Точно в този момент настроението ми неволно го издаваше. Независимо от всичко аз се чувствах странно… щастлив.
О, няма нищо по-героично от това да привличаш към себе си вниманието на могъщи врагове. Нищо не може по-сигурно да ти осигури чувството, че си важен в този свят. Може би именно затова конспиративните теории са толкова популярни сред неудачниците. В такъв случай това не бе заблуждение. Могъщият Енеас Каолин очевидно бе готов да жертва маса наемници; само за да докопа малкия ми зелен порцеланов задник.
Какво пък, дайте ги насам! Хей, нищо не може да се сравни с драмата на последната съпротива.
„А може би… — Мисълта бе прекалено горчива, за да си я призная. — Може би в края на краищата съм Албърт Морис.“
Всъщност едно-единствено нещо разваляше самодоволното напрежение на момента. Не фактът, че всичко би могло да приключи след няколко минути във вихъра на битката. Това можех да го приема.
Не, това бе един от онези странни, кратки пристъпи на главоболие, които започнаха през последните няколко часа… отначало толкова слаби, че едва ги забелязвах, но усилващи се с всеки нов пристъп. Минаваха през мен като горещ вятър и продължаваха само минута-две, изпълвайки ме с необяснимо чувство на клаустрофобия и безпомощност, след което изчезваха без следа. Може би бе страничен ефект от удължаването на живота ми. Нямах представа какво да очаквам, когато срокът ми най-после изтече. Знаех само, че този допълнителен ден бе много по-интересен от разтварянето в кал.
Благодаря, Енеас.
Тих шум откъм изток привлече вниманието ми. Изтичах натам и погледнах през парапета. Десетина Бесни се мъчеха да се покатерят по пожарната стълба колкото се може по-тихо. Ръждясалата метална рамка обаче скърцаше и пукаше и пращаше усилията им по дяволите. Изглеждаше толкова паянтова, че с малко късмет щеше да се разпадне всеки момент и те да се разбият на парчета долу на тротоара.
Дали да не дам рамо на този късмет? Един точен изстрел можеше да избие няколко болта от тухлената стена и да предизвика верижна реакция, може би да откачи цялата стълба.
Или може би не. Реших да запазя последния си патрон поне още минута-две.
Бързата проверка на южната стена разкри втора групичка. Тези обаче бяха оборудвани с котки и накрайници на пръстите и се катереха по трудния начин, забивайки едно след друго остриетата в ронливия хоросан. Бях поласкан от вниманието им повече от всякога. И изгарях от желание да им отговоря подобаващо.
Ниска, доста неустойчива на вид стена ограждаше покрива. Така че натиснах… и изпитах неописуемо удоволствие, когато тя поддаде. Повече от метър тухлена стена рухна надолу, последвана от задоволителни писъци. Затичах се покрай края и с ритници и блъскания пратих още секции от стената върху катерачите, след което побързах да се върна при стълбището.
Половин дузина фигури се хвърлиха на земята, когато размахах пушката. Това щеше да ми спечели около минута. Обърнах се и се втурнах отново да проверя пожарния изход на източната стена.
Групата вече бе приближила. Толкова, че вече нямах друг избор. Докато куршумите свистяха покрай ръба на покрива, вдигнах ударника, избрах си цел и изстрелях последния си патрон.
Двама големи изкрещяха и ръждивата конструкция изстена, когато един болт изхвръкна… последван от втори.
Но стълбата не се срути. Древните са строили добре, да ги вземат мътните.
Не ми оставаше никакво време. Какво да правя? Къде да скрия филма на Ирена? Щяха да претърсят всеки сантиметър веднага след като ме смажат…