Изведнъж се сетих за гълъбарника. Може би ще успея да го закрепя за крака на някоя птица и да я пусна да отлети и да се върне, след като главорезите са си отишли…
Внезапно около мен заваляха куршуми. Видях над западния парапет да се подават ръце и глава. Метнах се към кабината на стълбището и избегнах заплахата, само за да видя как от източната стена също се подават ръце.
„Е, остава ми едно-единствено нещо. Да изтичам към ръба, докато все още мога! Някой минувач може да ме види как се размазвам долу. С малко късмет, ще вземат филма, а вероятно и главата ми с надежда да получат награда. Идентификаторът ми ще ги насочи към Албърт… или Клара…“
Изгледите бяха отчайващо малки, но това бе единственото, което можех да измисля, докато на по-малко от метър от мен откъм стълбището се разнасяха гласове. Куршумите летяха едва ли не от всички посоки и се сипеха върху тясното ми прикритие.
Прибрах крака, готов да спринтирам като за световно…
… и спрях в мига, когато се разнесе друг звук, прераснал за секунди от нищо в оглушителен шум.
Рев на двигател.
Дубълът, който стреляше по мен, се обърна, зяпна и с вик, полетя някъде надолу.
На негово място се появи машина. Компактна, лъскава и мощна — купе в синьо и, бяло с насочени надолу двигатели в трите му края и надпис „Харли“ на носа.
Лъскавият небециклет се завъртя, обтекателят се вдигна и една фигура небрежно ми махна. Бежовият й спирален мотив напомняше на перка на самолет.
Бета. Ето значи къде беше изчезнал в разгара на битката!
Той ми се ухили и посочи тясното място зад пилотската седалка.
— Е, Морис? Идваш ли?
Ако щете вярвайте, но за секунда се поколебах — чудех се дали паважът долу не е по-доброто решение.
След това, избягвайки куршумите, се затичах към предлаганото ми от вечния ми неприятел убежище.
43. Отвлечени от големи
Представете си неподражаемата Фей Рей, гърчеща се безпомощно в желязната хватка на Кинг Конг. Сигурно съм изглеждал по същия начин, когато гигантският голем ме помъкна от подземното хранилище, хванал ме с единствената си оцеляла ръка. Отказах се да се съпротивлявам безполезно срещу този бегемот и се опитах да се отпусна… да успокоя бясно биещото си сърце и да охладя хормоните, нахлули в кръвта ми. Не беше лесно.
Когато е бил в опасност, пещерният човек изобщо не си е задавал въпроса „Истински ли съм, за да има чак такова значение?“ Но аз често го правя. И ако отговорът е „Всъщност не“, съм способен да посрещна смъртта с апломб, характерен единствено за героите. Но ако отговорът е „да“, страхът става неизмеримо по-голям! Точно в този миг можех да усетя жлъчката, течаща в стомаха ми. След като видях къщата си и градината си изгорени, нямах желание да карам Клара да ме оплаква два пъти.
— Къде… ме носиш? — едва поемайки си дъх, попитах аз. Чудовището само изсумтя в отговор. Сладкодумник. На всичкото отгоре смърдеше от някакво разваляне, станало преди или по време на впечатването.
Носеше ме през огромното хранилище покрай рафтове, отрупани с безброй инструменти и оборудване… с всичко, което би било необходимо, ако, да кажем, няколко десетки важни клечки решат да се укрият завинаги под земята от някакво ядрено-био-кибер-керамично бедствие на повърхността. Намирахме се почти до изхода, когато от залата пред нас се разнесе думкане. Похитителят ми спря.
Заслуша се. Аз също. Приличаше на звук от маршируващи крака.
Явно в главата на чудовището се завъртя нещо друго освен тъпото бумтене. То взе решение и отстъпи в сенките. Появи се процесия от глинени войници.
Влязоха в колона по един, в армейски камуфлажни цветове и все още сияещи от автоматичните пещи. Големи — огромни големи, — облечени и екипирани за бой.
Дали някой не бе активирал някое резервно подразделение? Може би за да търси мен? Изкушавах се да извикам и да помахам с ръка, при положение че сред тях имаше и Клара.
Само че не я виждах.
Научаваш се да виждаш отделните признаци… нещо характерно в стойката, в походката или в поклащането на бедрата. Можех да различа Клара на неясния образ на спортна камера сред цял взвод омазани с кал четириноги, покрити с отражателни плочи на стегозавърска броня. Костюмите нямат значение. Предполагам, че е нещо в движенията й.
Не, нямаше я сред тези тук. Всъщност те всичките се движеха по почти еднакъв начин, крачеха наперено като нея, но по-арогантно. И може би малко по-зловещо. Имаше позната нотка, но не бях в състояние да определя точно в какво.