Не извиках. Тридесетината бойци минаха покрай нас и се насочиха към мястото, където стоях преди чудовището да ме похити. И тогава за пръв път се запитах дали всъщност това нещо не се опитва да ми помогне?
Скоро чух звуци от разкъсван метал! Похитителят ми ме дръпна от сенките, достатъчно, за да видим унищожаването на няколко шкафа! Бойните дубъли ги атакуваха, изтръгваха вратите, изхвърляха съдържанието им настрана и търсеха… търсеха…
… докато един от тях не нададе вик. Задната стена на шкафа се отвори с шумно съскане и разкри черна празнина там, където по принцип би трябвало да се намира каменна стена.
Знаех си!
Разбира се, задоволството ми бе смесено. Това означаваше, че все още ставам за сносен частен детектив. Означаваше също, че съм пълен идиот, задето не съм повикал властите досега! А сега…
А сега? Докато се чудех, грамадният голем ме подхвана със здравата си ръка и пое в обратната посока, извън хранилището.
Зад нас чух стрелба на лазери и фазо-мазери! Ниски, заплашителни бучащи звуци, следвани от внезапни пукания и пращене на трошаща се скала… и пляскане на топла, влажна глина в стената. Явно бойните дубъли се бяха натъкнали на нещо в тунела. Отбранителна система. При това силна.
„А ти беше готов да се втурнеш направо през него. Глупак“ — укорих се аз.
Само да можех да се обадя! Но чадорът бе останал при шкафовете. А голямото чудовище ме мъкнеше в противоположната посока, през дългия коридор към острата миризма на прясно изпечени души.
Влязохме в помещение, изпълнено с луксозни фризери и пещи — от онези, които използва елитът, оборудвани с най-висококачествени сифтери на Постоянната вълна. Още материали за каймака, ако му се наложи да се спотайва тук, докато останалите от нас хвърлят топа далеч горе. Няколко фризера зееха отворени, а съдържанието им бе наскоро извадено. Високоскоростната пещ съскаше и пухтеше, изстивайки след изпичането на голяма серия — по всяка вероятност групата воини, които в момента си пробиваха с бой път през тунела под Урака Меса.
Но къде беше архетипният източник, архито? Онзи, който бе направил впечатването? Очевидно това не бе работа на военната полиция. Опитах се да открия с поглед копирната машина. Завихме зад един ъгъл.
От позицията си, напъхан под гигантската ръка, смътно видях някаква фигура, изпъната на мястото за оригинала на копира. Над нея се бе навела друга и държеше някакъв зловещ инструмент.
Големият голем, който ме носеше, нададе вик и нападна!
Стоящата фигура се обърна, посягайки за оръжието си… но тримата се сблъскахме преди да успее да извади пистолета. Стоварихме се на пода.
„Моят“ голем трябваше да използва ръката си, за да се бие със здравия боен дубъл, така че се претърколих свободен настрани колкото се може по-бързо, след което скочих на крака и разтрих натъртените си ребра. Битката бе в разгара си. Двата чудовищни голема се налагаха с ужасяващи ревове!
Истинските хора най-напред, спомних си уроците от училище. Изтичах към лежащата по гръб фигура… и ахнах, като познах Риту Махарал! Беше в съзнание — трябва да си в съзнание, за да правиш добри копия — но отначало, докато развързвах отвратителните ремъци, не ме позна. После задавено изстена:
— Ал… Ал-бърт!
— Що за копеле ти направи това? — изругах аз. Мразех онзи, който го бе сторил. Принудителното копиране — душекрадството — е особено гаден вид изнасилване. Щом я развързах, я вдигнах от масата и я занесох до стената, колкото се може по-далеч от биещите се титани. Тя се притисна в мен, зарови лице в рамото ми и захлипа.
— Тук съм. Всичко ще се оправи — опитах се да я успокоя, без да съм сигурен дали ще мога да спазя обещанието си. Оглеждах се за възможни пътища за бягство от стаята, докато „моето“ едноръко чудовище налагаше другия голем. Същият, който се бе навел над Риту, за да…
Погледнах към пода, където лежеше изпуснатият инструмент. Не беше някакво устройство за мъчение, а медицински пулверизатор, пълен с някаква пурпурна смес. Запитах се… дали първото впечатление не ме беше подвело. Ами ако големът бе просто лекар и се беше опитвал да помогне на Риту?
Лазерният пистолет се мяташе по пода, ритан от гигантите, които крещяха, дърпаха се и се деряха един друг. Дали да не се опитам да го грабна? Нямаше да е лесно сред тези мятащи се крайници. А и дори да успеех, кой дубъл да застрелям? Първия или втория?