— Знаеш ли… — започвам аз е надеждата да го разсея.
Но тогава идва следващият удар.
45. Пустинна буца
Във вторник се раждат красиви деца,
в сряда — деца със обични сърца,
в четвъртък децата са умни и смели, и —
И? След моя изпълнен със събития й великодушно удължен срок на годност на Земята — повече от два пълни дни — какво следваше?
Не много, като се имаше предвид темпото, с което започваше да се разпада тялото ми. Вече усещах как познатите признаци на голем-старостта лека-полека се промъкват в него, както и слабите пристъпи на рефлекса на сьомгата — подтикът да се върна вкъщи за прехвърляне на паметта. Да избегна забвението, като се върна в истинския органичен мозък, където да продължа да живея.
Мозък, който би могъл все още да съществува! Точно когато бях свикнал с идеята, че е взривен на парчета, се зачудих. „Да предположим, че Албърт Морис е жив и успея някак си да стигна до него преди да се разложа. Би ли ме приел?
Ако приемем, че все още е жив.“
Докато Бета управляваше своя малък пъргав „Харли“ в мрака, вероятността започна да изглежда все по-висока! Така поне изглеждаше според данните от Мрежата, които преглеждах, докато седях свит зад Бета.
— Това решава въпроса — обяви един детектив аматьор. — Така и не намериха достатъчно протоплазмени останки, за да докажат, че там е имало човек!
— А и вижте само какво прави полицията. Инспекторите по оръжията още се тълпят там, но ония от Отдела за защита на човека си тръгнаха! Това означава, че няма убити.
Би трябвало да съм щастлив. Но ако Албърт бе жив, той сигурно в момента командваше цяла армия себеподобни висококачествени сиви и абаносови, които да открият престъпника, унищожил моята… нашата… неговата градина. В такъв случай защо му е да приеме с отворени обятия някакъв си зелен, който не пожела да окоси ливадата?
Добър въпрос — и спорен, ако не успеех да го открия! Къде е бил Албърт по времето, когато ракетата се е стоварила върху къщата? И къде е сега?
Бета ми подхвърли една теория.
— Виж какво са открили детективите-хобисти в записите на уличните камери — надвика двигателите той и посочи видеоглобус, показващ къщата на Смокинената улица преди да бъде разрушена. Опрял брадичка на седалката на Бета, гледах как вратата на гаража се отвори в падащия здрач. Волвото бавно излезе навън.
— Излязъл е! Защо тогава всички мислят, че е бил вътре, когато… О, ясно.
Докато колата завиваше надолу по улицата, една от камерите хвана идеален изглед на шофьора. Беше Албърт Морис, но сив. Гладък и лъскав — съвършеният голем. Следователно истАл би трябвало да е все още в къщата.
Бета обаче не беше вчерашен.
— Външният вид не означава нищо. Твоят архи е почти толкова добър в маскирането, колкото съм и аз. — Страшно висока оценка от майстор в подвеждането. — Но въпросът е къде… Изръсих се доста за първокласен независим воайор. Тя проследи колата от камера на камера през Небесната магистрала до този ненаблюдаван път. — Той посочи тесния пустинен път под нас. Лунната светлина рисуваше бледи, самотни тонове — съвсем различен свят от задръстения с дубъли град или предградията, където удобно безработните истински хора се развличат, отдавайки се на милиони хобита. Под нас царуваше природата… предмет на грижи на Министерството на околната среда.
— Какво ще търси Албърт тук? — попитах се на глас. Спомените ни до вторник по обед бяха едни и същи. Явно след това се бе случило нещо.
— Нямаш ли идея?
— Ами… след като бях направен, Риту Махарал се обади с новината, че баща й бил убит в автомобилна катастрофа. Следващият ми ход би бил да проуча мястото на катастрофата.
— Да видим. — Бета завъртя с пръсти контролера. Образът се развълнува и се увеличи към скалисто дере под виадукта на магистралата. Полиция и спасителни екипи бяха наобиколили купчина потрошен метал. — Прав си. Не е далеч оттук, и все пак е… странно. Албърт е изминал известно разстояние след мястото на катастрофата. Ние вече сме на петдесет клика южно от него.
— Какво има на юг освен…
Изведнъж се сетих. „Бойното поде. Отивал е да види Клара.“
— Каза ли нещо? — попита Бета.
— Не.
Любовният живот на Албърт не беше работа на този пред мен. Но от друга страна, бях видял Клара днес да рови из развалините. Значи в края на краищата двамата се бяха разминали. Нещо не беше наред.