Последваха още звънци от високите пещи още по-нататък, възвестявайки още раждания, докато накрая звуците се сляха в нещо като вълнуващ се повик на съдбата. „Не питай за кого бие пещта“ — обади се някакъв подигравателен гласец в мен.
Време беше да се махаме.
— Да вървим — обърнах се към Риту и тя кимна; гореше не по-малко от мен от нетърпение да се махне оттук.
Побягнахме в единствената възможна посока — обратно към хранилището, където преди по-малко от половин час ме бе хванал онзи огромен тайнствен голем и бе спасил живота ми — макар и тогава да не знаех, че мотивите му са тъкмо такива. Хвърлих един последен поглед на разпадащото се тяло на благодетеля си; чудех се кой ли е той и как е разбрал, че ми трябва помощ точно в онзи момент.
След това тичахме сред тъмни, всяващи страх фигури, моделирани и подсилени допълнително за водене на война. Теракотени форми, които се обръщаха към нас и посягаха да ни сграбчат, но бяха все още бавни заради неравномерното пептидно активиране. Слава Богу. Измъкнахме се от редиците им и поведох Риту надолу към коридора между рафтовете в търсене на оръжие, достатъчно голямо, за да се противопостави на численото им превъзходство. А какво ли не бих дал просто да мога да се обадя на охраната!
Но не виждах нищо подходящо — само тонове сушени и замразени деликатеси, складирани в случай на някакъв Страшен съд, за да послужат на правителствения елит, получаващ заплати от данъците ми именно за да предотврати подобен сценарий.
Не се виждаха и никакви подходящи места, където да можем да се скрием. Още повече че фалшифицираните воини започнаха да влизат в хранилището, сумтейки и влачейки крака. „Бързо впечатани — поставих диагнозата. — Бета не е търсил качество, а бързина и брой.“
Обзе ме нахално чувство за съмнение, крещящо, че всичко случващо се около мен просто е лишено от всякакъв смисъл. Големът, който ме спаси. Внезапната поява на Бета. Двете вълни бойни дубъли, които бе създал по някаква необяснима причина. Залавянето и насилственото Впечатване на Риту. Всичко това трябваше да означава нещо!
Но нямаше време за размишления, а само за вземане на бързи решения. Като например, накъде да се бяга. Имах един-единствен избор.
Риту рязко спря пред входа на тунела.
— Накъде води това?
— Мисля, че отива под Урака Меса, към вилата на баща ти.
Очите й се разшириха, краката й се вдървиха и отказаха да помръднат. Погледнах през рамото й и видях тътрещите се псевдовойници да наближават. Засега бяха на около петдесет метра, но разстоянието се скъсяваше.
— Риту… — Въпреки растящото в мен безпокойство потиснах порива си да я дръпна за ръката. Вече бе изтърпяла повече насилие, отколкото можеше да понесе.
Накрая очите й се проясниха и се фокусираха в моите. Мрачна и напрегната, тя кимна.
— Добре, Албърт. Готова съм.
Хвана ръката ми и заедно се пъхнахме в студената каменна матка на тунела.
47. Вазен инстинкт
Подобно на обемист, саморазширяващ се съд — тази душа съдържа много други.
Струва ми се бездънна, способна да поеме събранието, множеството, форума постоянни вълни, обединени в резонантен хор от поставени една над друга честоти, комбиниращи се към някаква кулминация на върховна сила.
Вече не сме само ние двамата — отвлечения в имението на Каолин сив на Албърт Морис и малкото червено копие от копието, което посети частният музей на Махарал за тест на паметта. Сивият и червеният са свързани и служат като огледала в чудната и ужасна машина на побъркан учен. И сега са повече, много повече.
Неограничен в един-единствен череп — нито дори в двойка черепи — аз/ние изпълваме празното пространство между тях, изпълваме го със завладяващо сложна мелодия… непрестанно растящата песен на мен.
Песен, наближаваща своето кресчендо.
Наистина се случва някакво усилване, както бе предсказал безумният призрак на Йосил. Умножаване на душевните ритми до степен, която никога не си бях представял, макар че окултистите и мистиците говорят за подобна възможност още от самото начало на Голем-ерата. Това би могло да стане сюблимното състояние на нирвана на егоманиака — егото, експонирано от безброй виртуални дубликати, които, отразяват и резонират в съвършена хармония, готвейки се да се хвърлят напред, всички накуп, към блестящото ново ниво на духовното въплъщение.
Винаги съм отхвърлял тази идея като метафизическа глупост, просто поредната версия на старите романтично-трансцендентални фантазии — като каменни кръгове, НЛО-халюцинации и „необяснимите“ миражи на предишните поколения, копнеещи да намерят начин да се издигнат над скучната действителност. И да открият някакъв проход към света на отвъдното.