А и какви са онези отгласи, които продължавам да долавям? Музикално резониращи отгласи, който сякаш идват отвън? Йосил не спомена нищо за това… и нямам намерение да му го съобщавам.
Най-напред, защото ме пренебрегва, сякаш съм кръгла нула, коварно животно, талантливо в копирането, но незаслужаващо уважение.
Но има и още нещо.
На нас… на мен… вече започна да ни/ми харесва.
48. Врагове
Казват, че голем-технологията била приета в Япония с много по-малко катаклизми, отколкото на запад, сякаш са я очаквали. Японците нямали проблем с идеята за дублирането на душите — също както американците прегърнали интернет, виждайки в Мрежата фундаментален израз на характерната за нацията им нужда да говорят. Според легендата просто трябвало да дадеш на нещо очи — на лодката, на къщата, на робота и дори на онзи „АнпаНмен“, предлагащ сладкиши по готините им реклами.
Когато ставало въпрос да дадеш на предмет душа, очите били по-важни от всичко останало.
Мислех си за това, докато се държах с всички сили за дъното на небециклета, скрил лице от ужасния вятър, който непрекъснато се сменяше от огън на лед. „Пази си очите — казах си, отчаяно сграбчил двете тънки подпори: краката ми бяха здраво опрени в шейните за кацане. — Пази си очите и мозъка. И никога не съжалявай, че си избрал да умреш по този начин.“
По време на хоризонталния полет основният ми проблем бе вятърът и студът, който изсмукваше топлината от всяка оголена каталитична клетка. Но това си беше същински пикник в сравнение с агонията, когато харлито се накланяше или завиваше. Без никакво предупреждение една или друга дюза се завърташе около оста си и ме обливаше със струи насочен пламък. Единственото, което можех да направя, бе да преместя глава от другата страна на тънкия фюзелаж и да се мъча да се скрия; повтарях си отново и отново, че съм в това положение… защото изглеждаше доста добра идея за момента.
Алтернативата — да остана при смачканото волво, да се опитам да привлека нечие внимание и да чакам за помощ — би могла да има повече смисъл, ако бях истински, без тиктакащ часовник, който можеше да замлъкне във всеки момент през следващия час. Но моята логика си беше логика на дубъл. Когато Бета потегли, усетих един-единствен императив, по-важен от малкото оставащо време от живота ми.
„Не губи следата.“
Сега знаех, че Бета е ключът за разбирането на всичко, което се случи през тази шантава седмица, започнала с момента, когато се промъкнах в мазето на Телър Билдинг, за да разкрия пиратската му фабрика, бълваща фалшиви копия на Джинийн Уоммейкър. Начинанието вече беше поето от някакъв негов враг, най-вероятно Енеас Каолин. Или поне така твърдеше Бета. Енеас бе разказал друга история, в която се изкарваше жертва на извратени конспиратори. След това последваха и онези мрачни и параноични размишления, измърморени от Йосил Махарал във вторник сутринта, когато вече бе мъртъв.
Кой казваше истината? Единственото, което знаех, бе, че трима блестящи мъже — всички много по-умни от горкия Албърт Морис — бяха въвлечени в някаква отчаяна, тайна тройна битка. И тайната част бе онова, което ме впечатли най-много.
В днешно време са необходими власт, пари и гениален ум, за да задържиш нещо извън погледа на обществото — критичен поглед, който би трябвало да е пратил в забвение всички ужасни и мрачни клишета на двадесети век за заговорничещи магнати, побъркани учени и елитни престъпници. А сега виждах и трите архетипа да воюват един с друг, обединили се около съгласието да пазят конфликта си в тайна от медиите, правителството и обществото. Нищо чудно, че горкият Албърт не би могъл да бъде в тяхната лига!
Нищо чудно, че нямах друг избор, освен да последвам следата, каквото и да ми струваше. Докато небециклетът на Бета се носеше в нощта само на четиридесет метра над пустинята, знаех, че цената ще бъде това мое тяло, което се изпичаше все повече всеки път, когато дюзите-факли се извъртаха, за да променят курса. И особено онази негова част, която страдаше най-много — злощастният ми зелен задник. Усещах как неговите колоидни/псевдоорганични части реагират на жегата със съскане и пукане, понякога достатъчно шумно, за да ги чувам дори през воя на вятъра, и постепенно се превръщат от гъвкава живоглина в твърдата консистенция на порцеланов сервиз.
Позволете и да добавя, че като евтин зелен с незащитена Постоянна вълна ме болеше ужасно! Толкова за предимствата на солистичната обратна прилика. Опитах се да се разсея, като си мислех за крайната цел — най-вероятно целта, към която са пътували истАлбърт и Риту Махарал, когато волвото е попаднало в засада. Някакво загадъчно пустинно скривалище, в което се спотайвал баща й през седмиците, когато е отсъствал от „Универсални пещи“? Бета очевидно знаеше къде отива. И това ме озадачаваше.