Колкото до шума, скоро свикнах… може би защото вече нямах с какво да чувам. „Дръж се“, заповяда ми някакъв вътрешен глас — вероятно упоритата част от Албърт Морис, която така и не се бе научила да се предава. В това отношение мога да се доверя на Албърт. Инат човек.
„Дръж се още съвсем малко…“
Вълни от тръпки минаха през мен като през кукла от кал. Някакви части се отчупиха! Накрая упоритата ми хватка ме предаде и паднах…
„Време да се съединя със Земята?“
… но полетът ми бе много по-кратък, отколкото очаквах. Около половин метър или някъде там. Едва усетих, когато обгореният ми гръб удари каменистата пустиня.
Двигателят изпращя и спря. Жегата и шумът изчезнаха. Смътно разбирах, че сме кацнали.
Трябваха ми няколко опита, за да накарам ръката си да помръдне, за да използвам последните си останали незасегнати сетивни органи. Първото, което видях, бе облак прах. След това се появиха смътните очертания на шейните за кацане. Много усилия бяха необходими да обърна глава и да погледна в другата посока. Вратът ми сякаш бе покрит с твърда кора, с нещо, което се съпротивляваше на движението, нещо пукащо и неохотно поддаващо.
„А, ето го и него…“
Видях два крака, обръщащи се да се отдалечат от небециклета. Спиралният мотив, покриващ цялото тяло на дубъла, не можеше да се сбърка. Бета започна пъргаво да се спуска по прашната пътека, обрамчена с бели камъни.
„И аз се движех навремето по този начин. Във вторник, когато бях млад.“
А сега изпечен, ожулен и съвсем близко до края си, се помислих за късметлия, че успявам да се влача с помощта на едната си ръка и с половината от другата, благодарен, че небециклетът бе изчистил земята под себе си.
Щом излязох изпод горещия фюзелаж, се помъчих да седна и да огледам пораженията по себе си.
Само се помъчих да седна. Няколко псевдомускула все още реагираха там долу, но не бяха в състояние да накарат нищо да се сгъне по съответния начин. Посегнах с оцелялата си ръка и потупах твърдо гледжосаните си гръб и задник. Дрънчах.
Леле, леле! Да скочиш през огнени струи и да се хванеш за излитащ небециклет винаги ми е изглеждало обречена донкихотовска постъпка. Но въпреки това го бях направил! Е, не бях във върхова форма, но все още можех да се движа. Все още бях в играта. Отчасти.
Бета вече се бе скрил от погледа ми сред сенките. Но поне можех смътно да видя накъде се е запътил — нисък правоъгълен силует, забит в склона на издигащото се пустинно плато. На звездна светлина приличаше просто на скромна едноетажна постройка. Може би вила за почивка или отдавна изоставена хижа.
Докато почивах до бавно охлаждащото се харли, почувствах как през мен отново мина една от онези периодични вълни на различност. Но сега, вместо да ми заповядва да се задържа или да ме измъчва с намеци за безкрайност, странното полуприсъствие изглеждаше по-скоро любопитно… питащо… сякаш се чудеше какво търся тук.
„Не се съмнявай — помислих си в отговор на смътното чувство. — Когато разбера, ти ще си първият, на когото ще кажа.“
49. В тунела
Двамата с Риту бяхме доста загазили, когато се озовахме в тунела, притиснати между два взвода бойни големи, маршируващи в една и съща посока. Първият въоръжен контингент, точно пред нас, си проправяше път през упоритата съпротива, а вторият го следваше по петите, готов да поеме щафетата. Ние с Риту трябваше да напредваме внимателно, за да оставаме между двете групи, движещи се през този ужасен тъмен тунел. Само няколкото мъждукащи лампи, закрепени направо върху голите стени, ни предпазваха от непрекъснато спъване и падане.
— Е, за едно нещо можем да бъдем доволни — обадих се аз с надежда да повдигна духа на спътничката си. — Поне предназначението ни е близо.
Риту не изглеждаше особено въодушевена от иронията, нито пък се радваше, че най-сетне наближаваме целта, към която бяхме тръгнали във вторник вечерта — планинската вила, в която като дете бе прекарвала седмици заедно с баща си. Пътуването се оказа много по-дълго от очакваното и мина по маршрут, много по-любопитен и болезнен, отколкото някой от нас двамата си беше представял.
Не преставах да търся някаква цепнатина или ниша, каквото и да е, което да ни позволи да не бъдем подкарвани като овце към детонациите и писъците на рикошети, през които си проправяше път първият взвод. Но макар че тайният тунел на Йосил Махарал завиваше достатъчно често, за да се възползва от по-меките пластове на скалата, той така и не предлагаше място за криене.