— Риту, не… не искаш да кажеш…
— … че са двойка. Гъсеницата и пеперудата имат нужда една от друга, но нямат общи желания или ценности. При тях няма любов.
Чувах втората група военни големи да наближава зад нас, още повече уплашен, че имам някакво леко съмнение за вътрешната им природа. Но въпреки това не можех да продължа, без да задам още един въпрос. Погледнах Риту в очите. В полумрака всичко изглеждаше сиво.
— Ти кое си?
Тя се разсмя — рязък звук, който отекна в стените на тунела.
— Пеперудата, Албърт! Не можеш ли да се сетиш? Аз съм онази, която ще полети под слънчевите лъчи, ще се размножава с радост и в блажено невежество. Тоест, мислех се за такава. До миналия месец, когато започнах да разбирам какво става.
Устата ми пресъхна.
— А Бета?
В късия й смях се долови напрежение. Риту кимна към звука от маршируващите крака.
— Той ли? О, Бета прави всичко по силите си, не може да му се отрече. Той е човекът с копнежите. С амбициите. С ненаситния апетит.
— И още нещо — добави тя. — Той започва да запомня.
50. През изображение. Мрачно
Би трябвало да се чувствам, сякаш ми е оказана голяма чест. Това наистина е гениална изработка.
Очевидно е в усилената Постоянна вълна, част от която съм в момента и която изпълва пространство, много пъти по-голямо от ограничените от тялото вълнички, съдържащи се в типичното тяло на голем. Пулсира и барабани със сила, каквато дори не си бях представял.
Йосил Махарал трябва да е знаел, че е на път да направи епохално откритие, едновременно прекрасно и ужасяващо. И че ужасът си е свършил работата с него… със солипсистичното малодушие, което съпътства Смерш-Фокслайтнеровия синдром. Оголеният страх се е сблъскал с изпълнената със страхопочитание примамка на нямащата равна на себе си възможност да промени света, и този конфликт го е побутнал по-нататък по пътя към лудостта.
Лудост, която у призрака му се проявява до крайност. Той все така продължава да бърбори, докато включва разпъващата душата машинария, подготвяйки ме/ни за моята/нашата определена роля на вълна-носител — фино настроено превозно средство, което да транспортира Йосил към олимпийско величие…
… въпреки че стрелбата, водеща се в някакъв подземен проход, се приближава все повече и повече.
— Знаеш ли, Морис, ужасно е как хората приемат чудесата за даденост. Хората от двадесети век се адаптирали към по-бърз живот поради реактивните самолети и автомобилите. Нашите дядовци са можели да си намерят всяка книга в Интернет. Ние пък свикнахме да живеем успоредно — удобството да бъдеш на няколко места едновременно. За две поколения ние просто донастройвахме голем-технологията, правехме по някое и друго незначително подобрение, но така и не минахме отвъд ограничената от физиката представа за глинената кукла на Енеас Каолин. Каква баналност! Хората получават разкошен подарък и след това нямат желанието или въображението да го използват изцяло!
А да, презрението към масите, една от по-характерните черти на Смерш-Фокслайтнеровия синдром. По-добре обаче да не отговарям. Той си мисли, че вече съм почти изчезнал в гигантската усилена вълна на брациерния лъч — уголеменото душевно поле, което трябва да използва съвършения копирен талант на Албърт Морис и същевременно да изтрие его-съзнаването, което прави Албърт специален за себе си.
Нещо в плана му се е объркало. Трябва да се е объркало, тъй като аз все още съм тук. Тънко разточен, навит, нарязан и след това умножен десетки хиляди пъти… всъщност аз съм повече, отколкото когато и да било! Гъделичкан и подкарван от електрически течения. Вибриращ в десетки измерения и чувствителен към безброй неща, които преди това въобще не съм забелязвал — като милиардите люспи слюда, носещи се като блестящи диатомеи в заобикалящия ги океан от камък.
Това е океан от магма, текла тук преди милиони години. Планините са вълни. Усещам как тази все още се движи, вече по-бавно, след като е изстинала и се е втвърдила. Но въпреки това продължава да се движи.
Мога дори да разтегна възприятията си отвъд тази планина, да се протегна към полиспектралните искри, които сякаш блестят в далечината, точно отвъд ясното възприятие, като полъх деликатен дим… или като светулки, треперещи при докосването ми…