Което изглеждаше съмнително, тъй като симптомите ми се влошаваха. На половината път надолу по стълбата се почувствах обграден от противни невидими същества с жила и нокти. От всеки техен призрачен удар плътта ми трепереше. „Плод на въображението — поставих си диагноза аз. — Мозъкът ти си измисля истории, за да обясни неприятните сигнали на умиращото тяло. Продължавай напред.“
Чудесно. Но две стъпала по-надолу към въображаемите гадини се присъединиха и експлозии от живи спомени, от които се олюлях.
Непогрешимите растителни аромати на парка на Шавез Авеню.
Копия и щитове, провесени над отворения ковчег на мъртвец.
Обляната в сълзи Риту, утешавана от фигура с кожа като бяло тенеке.
Промъквам се покрай три биещи се момчета в някакъв двор…
… след което се обръщам и виждам оръжие в ръката на ухиления призрак…
Разпокъсаните спомени не бяха плод на личен опит, нито пък прехвърлени от дубъл. Трябваше да са заблуда. Но въпреки това усещането за déjà vu беше болезнено силно, както първия път, когато впечатах Постоянната си вълна в глина, или бях свидетел на една и съща сцена от няколко гледни точки, или гледах право в очите си без камера или огледало.
Идвам на себе си, затворен в пълен с течност съд.
Виждам клинописни таблички и фигурки на Венера…
… и болка, каквато дори не съм си представял,
причинена от машина, усилваща полутона на душата ми,
като в това време се мъчи да изтрие всичко останало от мен…
Залитах под пороя безумни образи и чувах викове. Бета и Риту със сигурност, но може би и други, всички звучаха така, сякаш времето забавяше хода си с всяка секунда. Само някои от неистовите им думи бяха ясно различими. Както и да е, страстите им изглеждаха нематериални, когато стъпих на най-долното стъпало и кракът ми увисна нерешително над пода на лабораторията.
По някакъв начин разбирах, че още една стъпка ще влоши нещата още повече. Погледнах наляво и видях, че почти съм се изравнил със сивия и червения големи, проснати един срещу друг, с бавно люлеещото се махало помежду им. По-близкият дубъл — тъмносив — обърна главата си в четвърт профил към мен. В замъглените ми очи ми се видя почти познат.
И в този миг, съвсем неочаквано и без покана, в главата ми нахлуват думи.
ИстАлбърт изглежда ужасно. Потен и пребледнял. Тресе се. Истински ужас.
Какво беше това? Поредният симптом?
„Никакво разсейване — забраних си. — Трябва да стигнеш навреме за срещата си със стола. Само още няколко метра…“
Следващата ми стъпка преодоля последните сантиметри до пода…
… и завърши изравняването.
… и завърши изравняването.
Внезапно сякаш небето се стовари отгоре ми! Натрапчивият глас се превърна в дълбок бас, изпълващ главата ми с тревожен коментар в сегашно време:
Да Не Би истАлбърт Да Умира?
Скоро Ли Ще Загине? Какво Ще Стане, Ако Органичната Ми „Котва“ Внезапно Изчезне В Тези Последни Мигове Преди Брациерните Пикове?
Пресмятам…
Изглежда, Камшикът На Смъртта Ще Даде На Вълновата Ми Форми Сила Срещу Йосил. Възможно Е Дори Да Изхвърли Противния Му Спектър Оттук!
Какво? Пробождаща болка мина през темето ми. Олюлях се от шантавите мисли, отекващи в главата ми. Чувството бе като прехвърляне на дубъл, само че много по-интензивно и чуждо.
Атаките На Врага Ми Стават Все По-Отчаяни С Всяко Следващо Минаване На Махалото. Никакви Компромиси. Ако Той Не Успее Да Грабне Наградата. Никой Няма Да Може!
Двамата С Йосил Можем Да Се Анихилираме Един Друг И Брациерът Да Изригне Неуправляем, Вилнеещ Над Равнината На Реалността, А Отбранителните Сили На Обществото Не Могат Дори Да Го Засекат. Всички Онези Обречени Хора В Града Ще Умрат В Ужасни Мъки… Не Мога Да Допусна Жертвата Им Да Бъде Напразна.
Ужасен от неописуемата големина на тази същност, аз се питам какво общо има всичко това с мен?
И как би могло да няма? Не можеш да четеш мислите на другите. Само на различните версии на самия себе си.