А и съм се погубвал многократно още откакто навърших шестнадесет, нали?
Само че онези бяха дубъли.
Моето органично тяло се бунтуваше срещу плана. То крещеше с пълен глас и искаше да оцелее!
Същият сблъсък с инстинкта за оцеляване бе подгонил истМахарал да захвърли собствения си проект преди почти седмица и да побегне обезумял в пустинната нощ.
— Но Ти Си Направен От По-Твърд Материал — отговори ми собствената ми уста. — Съедини Се С Мен. Ще Бъде Същото Като Обикновено Прехвърляне.
Един ден е достатъчен за дубъл, когато знае, че ще се слее отново с по-голямата си същност. Нима това не бе същото? Светците са се качвали на кладите с по-малко увереност, отколкото ми се предлагаше на мен.
„Добре“ — помислих си и решителността вля сили в ръката ми.
Върхът на молива трепна…
Внезапно недалеч светнаха кехлибарени предупредителни светлини и автоматично привлякоха погледа ми.
Холографски изображения дадоха близък план към някакъв ужасно изглеждащ непознат предмет, препречващ наклонена рампа. Новината за саботажа предизвика остър резонанс между сивия, червения и всичките им виртуални копия.
Защо Ракетите Не Излитат?
А, Ето Я Причината — Още Един Аз!
Зеленият От Вторник, Направен, За Да Почисти Тоалетната И Да Окоси Ливадата… Тъпото Нещо Не Би Трябвало Да Съществува Още!
Зелен? Онзи, който се нарече „франки“ и тръгна да търси себеизява? Как можеше да е тук?
На екрана на AI-XIX се появи нов надпис:
— Не Обръщай Внимание — промърмори собствената ми уста. — Установката Ще Се Поправи Сама. Свърши Си Работата.
Моята работа бе да постигна безсмъртие подобно на Ешер и Айнщайн, с молив. Сърцето ми бясно биеше от притока на адреналин. Влечугото, приматът, пещерният обитател и градският човек в мен се опитаха да се разбунтуват. Но духовното убеждение бе много по-силно от инстинкта.
„Ще бъде също като обикновено прехвърляне“ — помислих си, събирайки сила.
Но друго разсейване отново дръпна импровизираното оръжие назад.
Този път бе болка. Ярка, заслепяваща, искряща болка.
Йосил Е Видял Плана Ми — Как Камшикът На Смъртта На истАлбърт Ще Може Да Го Изхвърли!
Йосил Отвръща, Като Изпраща Вълна От Чиста Агония, За Да Извади Албърт От Изравняването.
Горкият Албърт Стене От Внезапните Образи От Пламък И Сяра. Адски Спазми Подбуждат Животинските Части, Които Винаги Остават Вградени В Плътокръвта, И Ги Принуждават Да Побегнат Или Да Се Съпротивляват.
Сега Големът На Йосил Крещи От Люлеещото Се Махало Към Дъщеря Си Да Се Втурне Надолу… Да Избута Албърт И Да Заеме Мястото Му В Лъча!
Това Ще Запази Уговорката Им, Кълне Се Той: Но Тя Трябва Да Побърза.
Остават Само Секунди И Трябва Да Накарам Албърт Отново Да Се Съсредоточи. Да Му Покажа, Че Болката Е Илюзия.
— Болката Е Илюзия — успокои ме собственият ми глас. Устата ми изговаря думи, които не са се породили в мозъка ми. — Болката Е Мираж В Сравнение С Хиперреалността На Огромното Душевно Пространство.
Виж Го Сега, Албърт.
Ето Го!
Панорамата на огромния нов свят се разгърна пред мен, по-широка и по-прекрасна от всеки земен хоризонт, примамваща ме навън от адската бездна, сменяйки я с привлекателни изгледи от всички съществували някога представи за „рай“.
Удоволствията на чувствения рай!
Блаженството на безрезервната любов и одобрение.
И безименното спокойствие, настъпващо с откъсването от Голямото колело. Всички тези райски места, както и други — предлагани без трикове и измами — скоро биха могли да бъдат мои.
„Наши“ — помислих си, представяйки си по-добър свят за всички. За всички хора. За всички живи същества.
Получи се! Виденията успокоиха моите „животински“ части, отслабиха съпротивата им, освободиха ми пътя.
И все пак…