Докато се протягах навън, почувствах и мъждукащото присъствие на зеления дубъл, който лежеше проснат и безпомощен на пода на студено помещение някъде горе в същия лабиринт и гледаше безпомощно как ракетната установка задейства роботизирани устройства, които да махнат мизерния керамичен крайник. Храбрата саможертва на голема бе издействала само малко повече време на града. Най-много минути.
Разбира се, той не знаеше нищо за по-големите последици, за по-голямото добро, което щеше да се получи от всичко това, нито пък за примамливите необятни възможности, очакващи ни в огромното душевно пространство.
И все пак…
И все пак…
Имаше нещо в лежащия зелен, нещо тъй патетично след последния му героичен, но напразен жест.
Непожелани чувства се надигнаха в мен. Отначало като леко докосване, после като гъделичкане в задната чест на гърлото ми.
Гъделичкане, което изригна навън като изненадващ кикот.
Който премина в смях над злощастната осакатена и разлагаща се пародия на самия мен — пляскаща безпомощно по пода, окаяна и яростна, без да има дори втори крак за хвърляне, но въпреки това жадуваща да се намеси.
Образът бе мъчителен, затрогващ и… смешен!
Сълзи и смях изригнаха като отприщена магма, но не от ума ми, а от корема ми. Смеех се на жалкото нещо — на храбростта му, на лошия му късмет и на клоунското му твърдоглавие. И в същия миг кристално ясно разбрах, че:
От мен не става бог.
Всички онези райски перспективи, които ми бяха показани, бяха наистина възможни, готови за осъществяване. Само че сега знаех какво им липсва. Никъде там нямаше място за хумор!
А и как би могло да има? Всеки „съвършен“ свят би елиминирал трагедията, нали? А това означава и отказ от твърдоглавия човешки отговор на трагедията, от предизвикателната вятърничавост, която може да придаде смисъл и на най-безполезния жест, дори — особено — пред лицето на непоносимата несправедливост.
О, Господи! Имах повече общо с онзи нащърбен зелен, отколкото с този помпозен, надут и превръщащ се в божество сив.
Това внезапно прозрение сякаш разпръсна огромните талази мъгла. Внезапно отново се почувствах цял и запратих тъпия молив през стаята с подигравателен смях.
След това се обърнах към стола.
Невероятно. Той Отказа Предложението!
Нещо По-Лошо. ИстАлбърт Се Надява Да Попречи.
Мога Да Го Спра. Просто Да Се Пресегна И Да Откъсна Биещото Му Сърце. Да Пръсна Артерия. Да Объркам Натриевите Канали В Няколко Милиона Добре Подбрани Неврона.
Ще Му Направя Услуга.
За Да Спечеля Наградата, Трябва Не Само Да Победя Йосил. Трябва И Да Го Имитирам.
Трябва Да Смажа Своите Други „Аз“.
С малко повече приток на енергия обърнах гръб на усилващия душата апарат и видях онова, което търсех — много по-простата машина, точно пред мен. Сграбчих стола с двете си ръце, вдигнах го над главата си и си помислих, че Пал би одобрил гаечния ключ. Беше приятно тежък. Почувствах се по-силен и целеустремен, когато го спуснах надолу, първо върху холодисплея на компютъра.
ПОПРАВКАТА ЗАВЪРШЕНА 60% — пишеше на него, преди да се пръсне на части и да изпълни въздуха с проблясващи мрежотроди. Кеф ли беше? Естествено, но това бе само дисплей. Истинското свръхпроводимо сърце на AI-XIX бе отдолу, в кутията от пресован фенол.
Столът се вдигаше отново нагоре, когато някой извика. Риту или Бета идваше към мен, докато разтеглените секунди бавно отминаваха една след друга? Какво значение имаше?
При следващия удар изпитах неприятни усещания. Натиск в гърдите. Треперене на ръката. Бих ги нарекъл болезнени, ако не ми бе казано, че подобно нещо като болката не съществува!
При първия ми удар облицовката на процесора се пукна. Щяха да са ми необходими още няколко, плюс молитвата професор Махарал да не се е охарчил за резервно подсигуряване. Вдигнах отново стола — дори когато устните ми се раздвижиха, проговаряйки отново от името на мегасъщността в брациерния лъч.
— Албърт… Двамата С Йосил Стигнахме До Съгласие… Ти Трябва Да Бъдеш Спрян.
Исках да изкрещя в отговор да вървят на майната си, но някакъв юмрук здраво сграбчи сърцето ми. Загърчих се.
А думите продължаваха да излизат от устата ми.
— Съжалявам… За Това… То Трябва… И Ще Бъде Направено.
И тогава се намеси друг глас, ехтящ и странен, сякаш от нищото.