ПОВТОРЕН ОПИТ ИЛИ ЗАПИТВАНЕ НА АЛТЕРНАТИВЕН СЪРВЪР?
Хаплива машинка. И все пак одобрих от цялото си сърце, когато машината започна да се изключва. Червеновърхите ракети вдигнаха отново предпазителите си и се изтъркаляха обратно в хранилищния отсек. „Това означава ли, че всичко свърши?“ — запитах се.
Не съвсем. Сервизните роботи продължаваха да работят здравата, разбиха някогашния ми крак и изхвърлиха парчетата му. Нещо повече, всеки момент връзката можеше да се възстанови, да въведе всички кодове и Да продължи обратното броене.
Нямаше да мога да я спра още веднъж.
О, разбира се, че ще успееш.
Ъ?
Бях си помислил, че въображаемият ми Присмехулник се е разкарал.
„Значи пак си се върнал?“
Върнал? Сега?
Сегашното и миналото нямат значение.
Важното е да се размърдаш отново.
Да се размърдам? Накъде? И, което е по-важното… как?
Нямаше смисъл да протестирам. А и вече знаех отговора. Само дето не ми харесваше.
Обратно.
Обратно надолу по онези гадни каменни стълби. Само че този път без крака, теглен от единствената си изтощена ръка и с малко помощ от страна на гравитацията.
Обратно към мястото, където все още може би можех да сторя нещо добро. С шансовете на снежна топка да оцелее в ада.
Е, поне този път щеше да има малко осветление от онзи отвор в тясната стаичка. Светлината на поредния ден, който изобщо не очаквах да видя.
Точно така.
Гледай от светлата страна на нещата.
А сега ти предлагам да се размърдаш.
Само да можех да удуша проклетия досадник. Но за целта щяха да ми трябват две ръце… и физически врат, който да стиснат.
Така че ми оставаше вторият най-добър избор. Размърдах се.
66. E pluribus pluribus
Бяха минали по-малко от четири минути, откакто Риту, Бета и истАлбърт влязоха в подземната лаборатория, за да зяпнат към солистичния цирк — пълен с изпълнения на люлеещ се трапец, с френетичен импресарио-магьосник и двойка ярки клоуни, забодени към целите в двата края. А между тях? Растящо изопачаване на реалността караше пространството да се вълнува и изкривява, подобно на някаква хваната в клетка сила, готвеща се да разкъса оковите си.
През тези няколко минути се разигра битка чия личност да впечата новата божествена вълна.
Кой щеше да получи върховен контрол над огромното, неизползвано душевно пространство? Геният, който откри пътя към него? Или онзи, чийто необработен талант сякаш бе специално създаден за това?
Противниците така и не се сетиха за трета възможност — че новата граница може и да не е така недостъпна, както са си мислели.
Някой може и да е вече тук.
Подобно на повечето изговаряни значещи нещо грачения, използвани от органичните хора, „вече“ е изпълнено с различни загатвания. Вземете например миналото и сегашното време — наративни заблуди, с чиято помощ митът продължава в линейното време.
Не за теб обаче. Ти, който си бил/беше/съм/сме/ще бъдеш Албърт. Твоята история е сложна, завъртяна и фрактално вградена в себе си. Тя се нуждае от стил, който да е гъвкав, сигурен, предикативен.
И така, нека ти кажа какво предвиждам.
Преди да направиш каквото и да било, ще си възвърнеш страха.
Така. Лесна работа, нали?
Страхът е великолепен помощник за биологичните същества. Няма да го пропуснеш.
След това ще разбереш, че животът ти — такъв, какъвто беше — е към края си.
Нали не си очаквал да излезеш от всички тези преживявания невредим? Нито един закотвен ум не може да погледне душевното пространство и да остане непроменен.
Забрави за онези симптоми, за които си въобрази, че са породени от заразата с някакъв вирус. Скоро ще разбереш, че на умното животно, което те доведе така вярно дотук, му няма нищо, поне засега. Усещанията, които възприе като болест, ще се разпознаят като естествени болки от разделянето.
Тялото ще живее. Вградените в него инстинкти няма да се оплакват много силно, когато продължиш нататък.
Освен това имаме да вършим задачи! Например да научим за естеството на времето.
Ще забележиш, че то сякаш е замръзнало около нас. Дори махалото на Йосил спира по средата на маха си, докато устата на побъркания дубъл поема въздух за гневния си вик. Това е орто-моментът. Настоящето в материалната действителност. Тесният разрез, в който органичните същества могат да се движат и да възприемат.